Забравеният континент, градът на седемте джамии, кои са достойните хора?

Екстракт от предаването Espacio en Blanco, излъчено на 8 юли, 2012 година

Мигел Бланко: Тази вечер ще се обърнем към един много често забравян континент, особено от нас, т.нар. цивилизовани хора – Африка. Гост в студиото ще е Хуан Хосе Ревенга, който не е за първи път при нас – представянето ще е недостатъчно – военен кореспондент, продуцент на много предавания и въобще – много, много работи си вършил и продължаваш да вършиш.
Хуан Хосе Ревенга: Благодаря, стараем се, докато се движи човек е хубаво да търси и да се интересува от нашия безкрайно любопитен свят.
Мигел Бланко: И сега към Африка, нашата цел сега – колко пъти си бил там? Кога за последно?
Хуан Хосе Ревенга: Последно миналата година в Ботсвана – цялата я пребродих в тогавашния дъждовен сезон с кола. Много интересни неща има там – в Ботсвана. Именно в този сезон, когато и проходимостта на пътищата е затруднена, в Ботсвана е прекрасно, а животните са просто приказни. Размерите на слоновете даже и в туристическите брошури не са толкова големи.
Мигел Бланко: Можеш ли да дадеш свое определение за Африка, защото тя има от Азия, от Индия, но някак изведнъж и рязко те удря с нещо много нейно и много неопределимо, поне според мен. Аз като съм там и си мисля – тук просто никога няма да се върна, не искам да виждам тая държава, тоя континент, тая мизерия, и въпреки това винаги се връщам.
Хуан Хосе Ревенга: Как да ти кажа – Африка или я мразиш или я обичаш, няма средно положение. И моментите на любов и на най-груба омраза ти минават през главата много пъти по време на едно пътуване. В пътуванията си там виждаш неща абсолютно уникални и въздействащи, отношенията между хората понякога са толкова красиви в чистотата си, в искреността си, и в следващия момент така грозно виждаш грубата страна на живота там, че оставаш без дъх. Пример за второто са да речем полицаите, които те спират по пътищата. В едно от тези спирания ми са случи нещо подходящо за анекдот – спира ни полицай в Бенин. Как спира – стреля във въздуха – изпразва един пълнител. Оглежда ни и казва – „виждам, че сте чужденци, и искам да ви предложа нещо – аз съм бизнесмен, ще правя плантация за ананаси, станете ми съдружници”. И благодарение на невинността на африканеца, аз му дадох моите данни – измислих име, адрес, всичко... и казвам – ето, това са ми данните, не се притеснявай, ще ти звънна, казва ми и къде да внеса парите и почваме с плантацията за ананаси. Именно благодарение на тази африканска невинност си тръгнахме само с това.
Мигел Бланко: Значи в Африка имаш бизнес.
Хуан Хосе Ревенга: О, да, аз съм съдружник там, ама с най-минимален дял – нищо не съм внесъл.
Мигел Бланко: И отиваме към кое място?
Хуан Хосе Ревенга: Отиваме към едно от най-мистериозните места на Африка, там, където са най-силните магьосници на Африка и там, където реално се е родила магията.
***
Първата цел на нашето пътуване е Буркина Фасо, буквално преведено като страната на достойните мъже. Това е малка държава в източна Африка с малко над пет милиона население и брутен вътрешен продукт – 0. Не произвеждат нищо и живеят от международните помощи. Въпреки това от време на време по улиците на столицата Уагадугу прехвърчават с огромна скорост поршетата с представители на правителството вътре. Такъв е животът в Африка. Африка е много суров континент, в който животът не спира да ни изненадва на всеки ъгъл и където един век е твърде къс отрязък за каквато и да било промяна. Само трябва да се приземиш в столицата Уагадугу, за да разбереш още на летището, че нещата тук са различни. Полицията е учтива, доколкото може да бъде учтив чернокож полицай към белия гост. Входната виза се издава на летището и след известно чакане, най-накрая с благодарност излизаш от него. Тук вече ставаш свидетел на кавгата, която се разразява пред теб, докато такситата се карат кой да се заеме с това да превози тези неориентирани чужденци. Така започва разказът на нашия гост, нека го оставим да разкаже още детайли за тази мистериозна страна.
***
Мигел Бланко: Как се казва столицата – Уагадугу?
Хуан Хосе Ревенга: Да, Уагадугу – те си го казват Уага, че да си го съкратят.
Мигел Бланко: Предполагам, че и там оставаш с това попиващо впечатление за огромната мизерия, в която живеят хората.
Хуан Хосе Ревенга: О, да, Африка е сурова, много сурова. Абсолютната мизерия се наблюдава там. Както се твърди в Африка се е зародил живота и всички твърдят, че там е било много просто да се живее – протягаш ръка и грабваш плод. Сега обаче, протягаш ръка и получаваш пушка, за да си войник в безбройните партизански войни.
Мигел Бланко: И добре, въпреки тая мизерия, виждаш невероятни коли, шофирани от някои богоизбрани – символ на лукс и тук, в Европа?
Хуан Хосе Ревенга: Е, да, това е съвсем в реда на нещата в Африка. Движат си се в тоя град, обрамчен винаги в един френетичен трафик и покрай теб минава порше кайен, примерно, и това са хора от правителството в почти всички случаи. Или пък просто брат на човек от правителството – това е достатъчното условие да е в порше кайен, да е господ и всичко, което произтича от това. По този начин се управляват малкото пари, които пристигат в държавата под формата на помощи – парите си остават за тях. Народът се изхранва със земеделие, общо взето колкото да поддържа собственото си стопанство. Отглеждат просо, ориз, културите, които премахват такава част от глада по света и животни... ама животните – толкова мършави - на границата между живота и смъртта... това им е поминъкът на хората.
Мигел Бланко: Казват, че огромната вина ситуацията в Африка да е такава в момента пада върху Европа – върху нас, цивилизованите, които сме разчертали границите с линийка между силните тогава държави...
Хуан Хосе Ревенга: О, това безспорно – това са големите простотии в историята – да се събереш в един салон, да вземеш линията и да разчертаеш границите на цял един континент, без да се поинтересуваш какви са етносите там, племената и пр. Реално всичките братоубийствени войни, които се случиха на този континент се коренят именно в това варварско поделяне на земята там – хуту и тутси в Руанда, например – и още много други.
Мигел Бланко: Вероятно това, което каза преди малко – че на африканския континент за хората е било достатъчно да протегнат ръка и да вземат плод, също е било развалено от колонизаторите – и ние също в тяхно лице – казваме – тук ще сеете какао, там еди-какво си... Тъй да се каже специализирали сме страните в определени сектори – до момента на колониите, след тяхното отмиране просто са останали без какао, без техните си местни култури, без да има от какво да живеят реално.
Хуан Хосе Ревенга: Точно така – и остава само вече построената инфраструктура, само дето тя не те храни. Храни те земята – и ако досега си садил какао, а пък после си казваш – банани ще садя – хубаво, но бананите растат десет години – какво ядеш през това време. Това беше случаят с чудовищния глад в Никарагуа. В Африка горе-долу същото се получи – имаха определени култури, които след колониите не оцеляха дълго, както и минералите, между другото – които колонизаторите също не пожалиха и въпреки, че Африка е безумно богат на минерали континент, голяма част от тях са вече изчерпани.
Мигел Бланко: Добре. Хайде сега към Буркина Фасо – какво те привлече теб в тази държава?
Хуан Хосе Ревенга: В Буркина всичко привлича – хората са различни от тези, в останалите държави в Африка. Страната на достойните мъже. Това е едно от първите впечатления, които добива човек – много различен подход и приятелско отношение от страна на всички и дори и на военните. Визата ти за Буркина Фасо я правят на летището, на разумна цена – в повечето африкански страни визата струва много пари, защото това е начин да се издържа държавата. Правят ти визата – излизаш на улицата, намираш си хотел и започва твоето изследване на страната. По това време това бе една от най-непознатите страни, сравнително малко се знаеше за вътрешността и и отидохме да търсим град Бани, в който има седем джамии...
Мигел Бланко: Изчакай малко с тази информация. Дай малко повече подробности – излизаш на улицата и какво става, какви са хотелите?
Хуан Хосе Ревенга: О, на Африка в това отношение и липсва много. Те практически нямат хотелска инфраструктура и няма как да се приютят туристите. Излезеш ли от големите градове или от по-атрактивните зони – морски курорти например, влизаш в истинския хотел Африка. Това са хотелите, в които ходят самите африканци. Виждал съм кирпичена колиба, на която миловиден надпис обявява – ХОТЕЛ. Такъв може да е африканският хотел. Хотелът, в който отседнахме беше малко по-добре, защото бяхме в града. Но хотел, в който отваряш крана на водата и водата пада на пода – щото няма мивка! Водата се оттича към центъра на стаята, където пък има отходен канал – до леглото, например - и там се оттича всичко. В други хотели и това няма – водата си се стича към долния етаж без никакво насочване – процежда си се там и тъй – квот стане!
Мигел Бланко: Добре, как се къпеш там?!
Хуан Хосе Ревенга: Ами с африкански душ. Значи – африканския душ представлява голям леген, пълен с вода и една тенджерка, с която си поливаш. Говорим за едни температури, дето ти се мре, много дни, в които си пътувал и мислиш само за това, как ще спреш някъде и ще намериш място, където да си вземеш африкански душ. В тоя си момент, това е най-хубавия душ, който си изпитвал въобще. Когато съм в подобна ситуация, гледам местните – движа се по техните порядки и начини за справяне с тежката ситуация – спасителна е мисълта, че ти няма да останеш там цял живот, все някога ще се върнеш в цивилизацията – и макар и егоистично, това те спасява за момента.
Мигел Бланко: Добре, целта ви е била да отидете и да видите тези джамии – през какъв пейзаж минавате – савана, пустиня...
Хуан Хосе Ревенга: Пустиня. Това е държава, на която вътрешността и е пустиня, климатът е много сух, пътища от земя в оранжев цвят, пясък, който ти влиза навсякъде и трябва да дишаш през забрадка когато си в колата, защото иначе иначе ще се задушиш. В тая ситуация, докато преживяваш всичкото това, си казваш – боже мили, кой ме изпрати тук, какво търся изобщо... Движехме се в един джип 4Х4, ама не първа младост,на повече от 30 години, в него сме целия екип, събрани, за да снимаме за националната испанска телевизия и пътуваме в добри дни към 600-700 км. Хората в момента, в който започват да усещат суровостта на всичко наоколо някак изведнъж започват да се вайкат и не са в най-доброто разположение да продължат. В повечето случаи човек си представя, че ще отиде да види едно прекрасно място и после ще се върне да разкаже, а не за известно време да мине през деветте кръга на ада, пътувайки незнайно накъде.
Мигел Бланко: Екипът ни е подготвил едно въвеждане в темата за туарегите – ще продължим с него.
***
Туарегите са древни воини, ловци на роби, които не допускат да живеят в страна, в която президентът е чернокож. Не са нация. За тях не съществуват границите и са може би последните свободни хора на планетата. Много легенди има за тези митични хора на пустинята. Сурови като малко хора на планетата, но в същото време може би и най-гостоприемните домакини на света. Ако си им гост – биха умрели, ако е необходимо, за да те спасят. Тъжно е да ги видиш да отиват към пазара, за да продадат предметите, които най-много ценят – заменят меча си за храна, с която да нахранят своите. Меч, на който видях с очите си издълбано на дръжката „Направено в Толедо”! На път сме да станем свидетели на погиването на раса и ценности, които цивилизования свят вече е загубил. Това са хора, които дори и да ни изглеждат жалки, биха умрели за честта си, приятелство или просто, за да удържат на думата си. Между туарегите можем да видим такива с толкова ясни очи, почти прозрачни – това са берберите, наследниците на египетските роби, които още тогава са ловували за фараоните и които се смесили с туарегите, давайки им нова силна кръв и спасявайки ги от капсулиране и погиване. Туарегите били най-добрите ловци на роби, които имали арабските търговци. Туарегът можел да преследва със седмици избягал роб, ако камилата му не можела да удържи на натиска, убивал я, пиел кръвта и изяждал месото и, но можел да продължи и винаги се връщал с плячката си в лагера. Да опознаем малко повече тези легендарни хора.
***
Мигел Бланко: Къде видяхте туарегите – още в столицата ли?
Хуан Хосе Ревенга: Не, видяхме ги в Маракое – селище на границата вече с пустинна област. Там туарегите слизат по веднъж в месеца на пазара – пазар на бартерни начала, не си представяй някой мол. На мизерията там ако имаш вода и 4 кози ти си най-големия. Поинтересувахме се кога ще дойдат и бяхме с тях на въпросния пазар – това е едно от най-впечатляващите неща, които кой да е от нас е виждал по света.
Мигел Бланко: Така ли? Какво правят там – продават, купуват или бартер?
Хуан Хосе Ревенга: Ооо, само бартер. В целия трети свят няма пари, парите не служат за нищо! То да не приказвам много, че май и ние цивилизованите ще се ориентираме към бартера в тия сложни времена.
Мигел Бланко: И какво разменят те?
Хуан Хосе Ревенга: Най-вече камили – стада камили. Но когато времената са трудни, сезонът не е подходящ и нямат малки камили или не е време за разплод, ей в такъв момент видях въпросната сабя, произведена в Толедо. Тогава си казах, леле, не е възможно да продадат нещо толкова ценно за тях. Както добре казахте във въведението техните ценностти – честта, да държиш на думата си от много дълго време са зашитавали именно с оръжията си. Наистина са различни като народ туарегите – различни от всеки народ, който живее в черната част на Африка.
Мигел Бланко: Добре де, ама как са стигнали до това да имат меч от Толедо?
Хуан Хосе Ревенга: Направеното в Толедо може би е от времената, в които арабите са били тук.
Мигел Бланко: О, ама това означава, че са много стари.
Хуан Хосе Ревенга: Да, много стари, заменени за торба семена. Това е нещо, с което нямаше как да се конкурирам – аз можех да им предложа пари, но не и храна.
Мигел Бланко: Добре, кои са туарегите, откъде идват?
Хуан Хосе Ревенга: Туарегите са една от големите мистерии, защото преди около 2000 години, те вече са ловували за фараоните, тъй че наистина от доста време се занимават с това. Съвременници са на ацтеките, за които също не се знае много откъде са дошли, народи, за които много се спекулира откъде са се пристигнали, включително има и теории, че идвали от изчезналата Атлантида, тъй че – дискусията си е отворена и в момента. За туарегите например се говори, че идвали от царство на две царици, за ацтеките пък, че идват от земя отвъд морето... Знае се, че от центъра на Африка са се движели по цяла Африка, но не се знае произхода им.
Мигел Бланко: Интересно, че се движат все по пустинни земи, не ходят много към по-влажни места с джунгла, например?!
Хуан Хосе Ревенга: Ами те са си били наемници – в джунглите са били, когато са ловували хора в по-древните времена. Живеели са в джунгли и пак са се оправяли много добре, но животът, битието им, е неразривно свързано с пустинята. Вече споменах, че са били наемани, ловували са роби, за тях и до ден днешен е въпрос на чест и отказват да живеят в страна, чиито президент е чернокож, което е много любопитно.
Мигел Бланко: Добре, а какви документи имат?
Хуан Хосе Ревенга: Те нямат никакъв документ. В Африка нямаш нужда от никакъв паспорт. Всеки африканец може да пропътува цяла Африка без паспорт. Ами да, как да имат – мнозинството не могат да четат, не могат да пишат – влизаш и излизаш от селото, никой не те пита какъв си, дай си документите. Интересен случай ми разказаха в Уагадугу, за един африканец, който видял картата на Средиземноморието и си казал – еми ето, от Уагадугу ще отида към Европа. Взел една бохчичка и вървял цяла година. Все на север, все на север – стигнал до Средиземно море. Човек би си казал – взел е един сал и е влязъл нелегално в Европа, да, ама не, обърнал се и се върнал пешком към селото си! Прекосявайки половин Африка пеш! Това е интересната африканска психика!
Мигел Бланко: Добре, да се върнем на туарегите – кажи ми откога туарегите са се превърнали в ловци на хора?
Хуан Хосе Ревенга: Откогато има сведения за тях – щом са ловували за египетските фараони, значи имат известна специализация от известно време. Това за по-древните времена, а после са работили като наемници и са пълнели корабите с роби за америките. Ловували са в Занзибар, Дакар и т.н. Говорим за повече от 50 милиона човека, които са били хванати от тях.
Мигел Бланко: Много интересно ми беше да видя остров Горе– островът на робите, в който е вратата от която нямало връщане назад – какво количество страдание е събрало това място, нали?

Хуан Хосе Ревенга: От това ти настръхва кожата – да влезеш в Къщата на робите. Сенегал е сравнително лесна страна за посещение – доста развита за туристи, ако някой ще ходи натам – няма как да се пропусне остров Горе, това е задължителна дестинация.
Мигел Бланко: Доколкото знам много афроамериканци, които в момента живеят в Америка отиват на това място, защото знаят, че техните предци са минали оттам. За повечето от тях това е страшно емоционален момент и много от тях плачат на вратата на робите.
Хуан Хосе Ревенга: О, да, Мандела е бил там в Къщата на робите и е плакал. Колкото и да си нечувствителен, като влезеш в Къщата, като видиш клетките, в които са слагали робите, няма как да не се натъжиш. Клетките имали за цел да подготвят хората за
пътуването. Мъжете трябвало да тежат минимум 60 кг, за да могат да понесат пътуването – това са робовладелските изчисления. На тези места угоявали мъжете и жените, за да имат някаква сигурност, че ще пристигнат живи. Имало е, естествено, и клетки за наказания – на това място Мандела е плакал... И над цялото това нещо са живеели търговците – с всичките луксове, които може да си представи човек за това време. Освен това са имали и едно малко дворче – полукръг, на който се осъществявала търговията – място за пазар. На края на това дворче е именно вратата, от която няма връщане, която гледа директно към Атлантическия океан.

Какво ли са можели да си мислят тези хора, който вече качени на кораба са виждали за последен път своята земя, без надежда, че някога ще се върнат отново – при семейството си, при близките си, на родното си място!
Мигел Бланко: Те едва ли са знаели, че никога няма да се върнат тогава.
Хуан Хосе Ревенга: Ами, да, както и не са знаели какво е да живеят в плен, това са били едни от най-свободните хора на планетата, живеели са абсолютно далеч от всякакви окови, с единственото притеснение да ловуват и да изхранват себе си и семействата си. И изведнъж – залавят те туарегите, продават те на арабите и те от своя страна те продават на белите.
Мигел Бланко: 50 милиона са излезли през вратата...
Хуан Хосе Ревенга: И са пристигнали 25 милиона. Защото натоварвали корабите двойно, изчисленията сочели, че само половината издържат пътуването. Затова африканците с право казват – много се говори за геноцида над евреите, а никой не споменава нашата участ – 25 милиона умрели от пътуването – и са прави наистина, защото в историята лесно се забравят неудобните факти. Това са големите грешки на човечеството, които продължават да се правят, но това е положението, явно всичко е заложено в човешкото същество.
Мигел Бланко: Намекваш за това, че в Африка продължава да има роби?
Хуан Хосе Ревенга: Да. Говори се за зони в Мавритания, където си съществува робовладелското общество – там не става дума за това дали е легално, там е абсолютно нормално да си има роби! Самото население го възприема като нещо съвсем в реда на нещата!
Мигел Бланко: Интересното е, че в Мавритания робите са цветнокожи – точно както едно време.
Хуан Хосе Ревенга: Да, и също така интересно е, че арабите, въпреки че са търгували с робите, те са ги и превръщали в поклонници на исляма, за да може да се развива религията им. В момента като отидеш в петък в Дакар, и виждаш всички наоколо коленичили и молещи се, впечатляващо е наистина! Религия, която ги убеждава, че настоящия живот е ада, а след смъртта почват истинските преживявания.
Мигел Бланко: Хубаво, хайде преди да отидем към джамиите, за които говориш да кажеш нещо и за берберите... Кои са били те?
Хуан Хосе Ревенга: Това са били египетски роби – работели са за фараоните и са били използвани за строежа на пирамидите. Туарегите са ловели и бербери. В крайна сметка туарегите също така са се смесили с тях и така тяхното затворено общество е добило свежа кръв и се е спасило от генетично изродяване и респективно гибел. Тези прозрачни очи, толкова светли, които в днешно време впечатляват у някои от туарегските племена, се дължат именно на берберската кръв.
Мигел Бланко: И в днешно време продължават ли туарегите да са верни на традициите си?
Хуан Хосе Ревенга: Да, напълно. Продължават си по установените традиции, отпреди 500, че и повече години – следват маршрутите си; живеят както и преди; ядат нещата, които са яли и преди. Тези, които живеят като туареги и посрещат туристи са абсолютно шменти-капели. Един истински туарег никога няма да живее от туризъм. Един туарег освен всичко останало е и горд.
Мигел Бланко: А истина ли е тази прословута тяхна гостоприемност – че като те приемат в шатрата си...
Хуан Хосе Ревенга: О, да, биха дали живота си за теб. Прословутата арабска гостоприемност има своя апогей при туарегите. Биха те бранили с живота си, а дори се е случвало да убиват своите братя, само защото не са се държали добре с госта си.
Мигел Бланко: В момента по телефона слушатели питат как е възможно туарегите да се определят като мъже на честта, при положение, че са се изхранвали от това да ловуват хора?
Хуан Хосе Ревенга: Разбира се, че няма друго обяснение освен това, че са били други времена. В историята на човечеството е имало много сурови моменти и светът го е добутал до днешни времена в тоя си вид и заради тези зверства, които са се случвали.
***
Бани съществува – не е само легенда, стигнахме до него, еуфорията ни кара да забравим всички трудности, през които минахме, струва ни се невъзможно, че стигнахме дотук. Една след друга се появяват джамиите, коя от коя по-невероятни. Построени са от кирпич и декорирани с филиграни, които увеличават красотата и мистерията в тях. Когато в екстаз се разхождаме през тези фараонски конструкции, ни приближава необичайно висок мъж – почти два метра, с глава покрита с чече – тюрбана на туарегите – свещеникът на града иска да ни види. Като видях този свят мъж в напреднала възраст и едва четирсетина килограма, първото нещо, което ми дойде наум, беше, че едва вижда с едното око от ужасяващо перде, което грози и другото око. Гледа те фиксиращо, сякаш разсъблича душата ти, започва да говори арабски от толкова стари времена, че се налага гигантът, който ни посреща, да превежда на френски. Бани е свещения град на Мохамед – тук той заповядал да се построят седем джамии, за да се занимават демоните на исляма, като им казал, че няма да могат да се върнат на земята, докато не построят тези седем джамии. Джамиите са построени и странното е, че по време на нашия престой не видяхме никой да работи по тях. Джамиите на Дявола са поредната мистерия, която гостът ни ще разкрие.
***

Мигел Бланко: Къде е Бани?
Хуан Хосе Ревенга: Бани е в пустинята на Буркина Фасо. Има само един път дотам, големи трудности видяхме при наемането на кола, за да стигнем, защото даващите под наем търговци отказваха като твърдяха, че ако наистина стигнем дотам, ще унищожим колата им. Това беше докато не се срещнахме с един бивш шофьор на камион, който е пътувал много и точно в тази зона и каза – мога да ви заведа дотам, мястото съществува и не е просто една легенда. Там, между другото, това е проблем – почти всички твърдят, че това е легенда – казват, ще те заведем до тях и те водят към пещери с рисунки, забълничкват те, но не те водят до седемте джамии. Това в крайна сметка е Африка и наистина човек свиква с подобни, да ги наречем капанчета. Въпросният шофьор още в началото каза седемте джамии, като ние изрично не казвахме цифрата, така разбрахме, че знае за какво говори. Сложно пътуване се оказа, далеч от градове, в средата на пустинята без да можеш да заредиш бензин, без никакви удобства... Ето и един детайл, който също не е за подценяване – зареждаме колата с гориво и в някакъв момент се усещам, че твърде много време се зарежда – поглеждам и виждам, че той е насочил пистолета извън резервоара и го оставя да се излива на земята! Резервоарът вече се е напълнил, но той го изхвърля, за да ни накара да платим повече. В крайна сметка човек от всичко се учи и на следващото зареждане много внимателно следиш какво прави бензинджията. Общо взето от целия характер на пътуването в Африка основното е, че не можеш да се разсеяш дори и за секунда, защото направиш ли го, някой ще се възползва от теб. Започваме пътуването – както вече споменах към 700 км на ден по черни пътища, с отворен прозорец, защото колата няма климатик. Колата отдолу цялата е в прах и тая прах отново влиза и отдолу – в резултат на което ние бяхме в една смесица от кафяво и черно по кожата, по дробовете ни, въпреки превръзките които носехме ... Много трудно пътуване, духът ни беше много сериозно сломен – и с всеки изминал ден ставаше по-трудно да продължим... Едновременно с това намаляват запасите ни от храна, много по-малко места, където да можем да хапнем или да закупим някаква храна, не можем да се изкъпем – представи си как се чувстваш в една такава ситуация. Докато един ден не стигнахме до подножието на една планина, където виждаме конструкция – първата джамия – вече бяхме в Бани.
Мигел Бланко: И какво е мястото?
Хуан Хосе Ревенга: Мястото е магично от първия момент – джамиите са огромни – коя от коя по-големи, направени от кирпич, но изключителна архитектура, наистина. Една от тях има повече от 100 колони, прекарахме една от нощите си в една от колоните.
Мигел Бланко: Оставиха ви да спите в джамиите?
Хуан Хосе Ревенга: Да останем за през нощта – да, но да се махнем преди разсъмване беше условието.

Мигел Бланко: Това пък защо, за да не пречите на утрешната молитва ли?
Хуан Хосе Ревенга: Ами, не, не знам, всъщност свещеникът там ни даде разрешение да останем за през нощта, като по принцип не оставят никой да спи вътре, защото се страхуват някой да не вандалства. Историята от устата на този мюсюлмански свещеник беше много впечатляваща – за това как седемте джамии са построени по желание на самия Аллах, който чрез Мохамед възложил на демоните да строят джамиите и да не му пречат да управлява света през това време. И той казва – най-странното е, че тия джамии вече са готови и демоните могат да се върнат на земята.
Мигел Бланко: Значи, току-виж демоните са се върнали на земята?
Хуан Хосе Ревенга: Всичко е възможно. От това, което се случва май съвсем директно си работят в момента.
Мигел Бланко: Добре, а оцветени ли са тия джамии?
Хуан Хосе Ревенга: Както ти споменах – от кирпич са, много богато издълбани, с повече от сто колони в едната от тях, как е възможно подобна архитектурна виртуозност да се изпълни от един племенен народ в средата на пустинята? Доста знания трябва да имаш, за да постигнеш това нещо и то да не ти се срути на главата. Никой не казва откъде са получили знанията, за да го направят. Местните говорят за това, че са идвали хора от съседните племена, от други места, но не ти казват кои са били, каква народност са, въобще – мистерия е присъствието на подобни конструкции там. Да не говорим, че не виждаш някакви инструменти, съоръжения с които да си помагат, не виждаш и никой да работи по тях.

Мигел Бланко: Кой ги е направил?
Хуан Хосе Ревенга: Ами този въпрос остава – кой ги е направил? Теорията твърди, че са демоните на исляма. Естествено това няма как да го докажем. Придържаме се към тезата, че местните са ги издигнали. С каква технология?
Мигел Бланко: Голям ли е като население Бани?
Хуан Хосе Ревенга: Не повече от 100 – 150 души.
Мигел Бланко: И има седем джамии?!
Хуан Хосе Ревенга: Да, седем. В средата на пустинята, няма и дървета, от които да направиш някакви инструменти, как подготвяш кирпича, как правиш въжета, за да го вдигнеш.
Мигел Бланко: На път сме да приключим вече – бяхте ли в страната Тата Сомба?
Хуан Хосе Ревенга: Тата Сомба също беше цел в нашето пътуване – продължихме към Бенин, към люлката на вуду религията. Страната Тата Сомба е на границата на Бенин и Нигерия – има нещо като замъци в африкански стил, цветни – много впечатляващи и това са защитни укрепления. Защитни, но е нямало армии от другата страна, имало е по-малки поселения, които, да можело е да нападнат, но чак такива укрепления за тях едва ли са били нужни. Тогава? От какво са се защитавали? От другата страна на въпросните замъци са били племената фон и юруба, където са родени най-могъщите магьосници на Африка, които създали вуду.

Мигел Бланко: И замъците са били построени, за да не влязат магьосниците в техните територии, така ли?

Хуан Хосе Ревенга: Да. За да не влезе въпросното течение и религия навътре в Буркина Фасо и Централна Африка.
Мигел Бланко: Интересното е, че религията все пак е навлязла в Америка, оцеляла е дотам.
Хуан Хосе Ревенга: Да, това е нещото, което търговците с роби не са знаели – какви хора прехвърлят към Америките. Отнасяли са едни от най-могъщите магьосници на Африка. Фон и юруба са се смесили с тези, които са били на Карибите. А на Карибите местните са били канибали. Върху това наслагваме и католическата църква, която също с могъщ размах иска да завземе целия Нов свят. Тя пък казва – яжте и пийте, защото това е моята кръв. Принаждаме и вуду религията и оформящата се като единствена цел в целия този фарс – омразата към белия човек – робовладелеца, който експлоатира робите. Така се създава страхотията в Америка.
Мигел Бланко: Понеже и друг път сме си говорили за религията вуду – сподели най-силното си преживяване в Африка, свързано с нея. С малкото уточнение, че не бива да се свързва черната магия с религията вуду.
Хуан Хосе Ревенга: Да, това абсолютно. Това, което е съществено за вуду е, че това е най-старата религия в света. Седем хиляди години история – на фона на 1500-те години на исляма и 2000-те години на християнството. Седем хиляди години са ужасно много време, за да греши човешкото същество.
Мигел Бланко: И какво си виждал ти толкова впечатляващо – от черната магия, например?
Хуан Хосе Ревенга: В Абомей съм виждал, на реката Моно също съм виждал вуду церемония. Какво съм виждал? На река Моно имаше една церемония – цялото село събрано. Церемонията не я правят в наша чест – общо взето на такива скалъпени церемонии не се заблуждаваме да присъстваме. Просто се случихме на мястото, от известно време не беше валяло и церемонията беше с цел да се предизвика дъжд. Позволиха ни да снимаме, но ние там на място нямаше как, а и не искахме да правим монтаж. Просто заредихме камерите и започнахме да следим церемонията. Направиха нещо като кукли от слама с форма на конус – доста високи – към два метра. Те започват да се въртят – с рисунки, с рога, сериозна украса.
Мигел Бланко: И вътре някой движи това?
Хуан Хосе Ревенга: На теория вътре има някой, да. Когато започне да се върти и да се приближава към хората те бягат, защото духовете на вуду ще ги отнесат в тъмния свят, от другата страна на моста. В един момент въртенето спира. Вдигат едната кукла – и аз не видях никой да излезе отвътре. Още по-интересното е, че и на записа не се видя някой да излиза оттам – а ние го гледахме кадър по кадър!
Мигел Бланко: Как така никой? Как се движеше тогава?
Хуан Хосе Ревенга: Нали ти казвам – фигурата богато украсена, през цялото време я пръскаха с кръв от една прясно заклана коза – и не се видя да има някой – пък това е огромна фигура – конус с диаметър два метра и височина два метра. Не се видя никой вътре! Казваме си, има някакво шменти-капели и почнахме да следим за шашмата – викаме си, я сега, ако пак го покрият все ще видим когато се вмъква някой под конуса. А те отново си слагат една фигурка от кал с височина към метър и широка петдесет сантиметра – покриват я с тоя конус фигурката, която е олицетворение на демона, който са пръскали с кръвта на козата... покриват фигурката с конуса и тя отново започва да се движи! Невъзможно?! Магия?! Измамили са ни?! Самонадеяно е, но трудно биха ни измамили.
Мигел Бланко: Слушатели звънят откъде ли не, казват, че говориш невероятно увлекателно...
Хуан Хосе Ревенга: Благодаря сърдечно.
Мигел Бланко: Ти в момента работиш и за една американска медийна група – изготвяте документални филми?
Хуан Хосе Ревенга: Да, точно така, оттеглям се към убежището си, където се залавям с текущите си задължения. Продължаваме обаче да работим и за испанската телевизия – и като цяло предстоят още много неща.
Мигел Бланко: Много благодаря за гостуването!
Хуан Хосе Ревенга: Удоволствието е изцяло мое.

Белият град - или кога митовете стават реалност...

Екстракт от предаването La Rosa de los Vientos, излъчено на 5 май, 2012 година
Бруно Карденьоса: Днес Лоренсо ни носи много интересна информация днес – ще ходим към Хондурас, където са се открили останки от това, което е възможно да е бил Белия град – почти митична в историята на Хондурас.
Лоренсо Фернандес: Да, митична, до момента, в който в тази непроходима джунгла не се натъкват на останки. Доста често се споменават имената на Ел Дорадо, Пайтити – и тук става дума за нещо подобно. Това е един мит, който е разпространен в тази част на Мезоамерика, в който се говори за град, изгубен в дебрите на джунглата и малкото изследователи, които са успели да стигнат дотам в моментите на Конкистата, в своите хроники разказват какво са открили там, но то по никакъв начин не може да се докаже, защото в момента въпросните градове са изчезнали. Винаги в дебрите на джунглата са казвали, че има град и го наричали Белия град. Изглежда този мит е на път да се превърне в реалност – миналата седмица екип от историци-археолози откри в практически непроходимата част на т.нар. Москития, източен Хондурас, останките на град, която считат, че е легендарния Бял град. До момента предполагаем предколумбов град, който е погълнат от джунглата.
Хесус Кайехо: Е, вече не е предполагаем, нали така?
Лоренсо Фернандес: Точно така, вече не. За да се придаде повече тежест на откритието, то бе огласено от Хондураския институт по антропология и история. За въпросното откритие трябва да се отчете, че е използвана най-модерна технология, в случая най-вече сателитна. Въпросните улеснения са дали възможност на екипа – съставен от хондураски и американски учени да локализират търсенията си към много конкретен район – в департамента Грасиас а Диос. Това е детайл, който също е хубаво да се спомене – няма да кажа как е оригиналното индианско название на този район, но много прилича на Араму Муру – което е името на друго място, където е възможно да се намира другия митичен град Пайтити – в сърцето на Амазония, в перуанската част, още по-конкретно в региона Мадре де Диос. Доста интересен паралелизъм, бих казал. Както и да е, ректорът на Хондураския институт по антропология и история, Вирхилио Паредес, потвърди, че са открити останки от град, който според историци и археолози, може да бъде едно от най-големите открития на 21 век. Въпросния град съществува в преданията на местните и е бил намерен, както вече споменах от историците на Конкистата, които се изгубили, както се е случило с Фернандо Рапосо (който открил града Зет, който е търсел Фосет миналия век). С други думи говорим за общо взето паралелни истории – хора, които се изгубват в джунглата, откриват нещо, следите към градовете изчезват, но хрониките им остават, а градовете, толкова векове след Конкистата, също добиват статут на митове. Има и други версии, които пък твърдят, че индианците от етноса печ, които населяват зоната от кажи-речи 500 години, отдавна говорят за един Бял град, който, както се случва в повечето подобни случаи, бил издигнат от самите богове, че е пазен от джунглата и че никой не може да влезе в него. Също така преданията им говорят, че в него има сгради, храмове, каменни улици и една колосална бяла къща, издигната върху колони от бял камък и с невероятни размери, сякаш строена за гиганти. Въпросното откритие дължим на доста напреднала технология с лазерно сканиране на региона, която, освен останалите неща, предлага и нещо много ново за момента – очертава контурите на повърхността, покрити от гъстата джунгла и така оставя релефа на терена. Тази програма е на стойност милион и половина долара, но пък получените резултати са толкова впечатляващи, че тия пари в никакъв случай не са на вятъра. Градът вероятно се разполага на 50 кв. км в тази Москития и ви уверявам, а това твърдят и учените в момента, че градът е абсолютно недостижим – по вода, въздух и земя – мястото е абсолютно неизследвано. Прелитанията, които се правят в малките самолетчета са невероятно трудни, защото в даден момент, можеш да се окажеш срещу дърво, което е високо към 70 метра... освен това – невероятно гъстата растителност – не се вижда нищо. Виргилио Паредес при огласяването на откритието спомена, че са сканирали района на Грасиас а Диос цели две години и то благодарение на американски екип, който започнал да прави документален филм за легендата около Белия град, с мисълта, че това е легенда – и ето докъде стигнахме!
Хесус Кайехо: Има доста такива изгубени градове, които престават да са изгубени и се превръщат в реалност. Може спокойно да започне от Пачу Пикчу, който се причисляваше към легендите на инките, открит от Бингам 1911, и оттам насетне, говорейки за перуанската джунгла – невероятно количество открити градове – считани за последните убежища на инките – било за да избягат от конкистадорите, било просто защото това са били техни свещени градове и затова са били по-защитени от останалите. Митът за Пайтити чудесно се вгражда във въпросния модел на физическо и духовно убежище. В това изреждане може да се включат Пахатен и Вилкабамба,_Peru – този тип градове са се считаха за изгубени, докато в един момент – предимно 60-70те години на миналия век, започнаха да изскачат. Това е логично за размаха, с който се експлоатира джунглата – оголените повърхности започнаха да разказват или по-скоро да припомнят позабравените истории на местните. Когато бях в Колумбия – в северната част – Сиера Невада де Санта Марта, много красиво място наред с Картахена де Индиас, та там има един град, който продължава с това име – Изгубения град , защото са се извадили твърде малко неща от него. Този град е огромен, което много радва археолозите, но това, което на мен ми е интересно, че въпросния град, който е открит от поне 25 години, продължава да се нарича Изгубения град, защото в него повечето е изгубено, докато не се изрови от земята. Защото се оказва, че в повечето случаи големият проблем се оказва не локализирането на града, а това да се отпусне бюджет за по-нататъшната изследователска работа. В Гватемала, в Хондурас, например, за много места се знае, че има пирамиди или просто са ценни от археологическа гледна точка, но няма финанси, с които да се продължи, както и да се поддържа мястото, защото джунглата има това страхотно качество да поглъща невероятно бързо нестопанисваните места. Хубавото на нашите времена е, че има невероятно количество помощни средства, с които да се локализират подобни находки.
Лоренсо Фернандес: Да, това е вярно, но наистина – намирането в подобни случаи е най-малкия проблем, защото важните неща – разкопките се извършват винаги на място и по стария начин – с лопатата. При всички положения подобни новини за открития, които дават валидност на стари митове, са едно от нещата, които винаги са вълнували хората и ще продължаваме с интерес да следим.


Aya: За повече информация - каня ви да видите филма за Белия град.

НЛО в Балтийско море

Екстракт от предаването La Rosa de los Vientos, излъчено на 11 юни, 2012 година
Бруно Карденьоса: Сега ще поговорим за едно откритие, което се направи след фотография, на която имаше нещо странно под повърхността на водата в Балтийско море – какво е било това – сега предстои да се проучи какъв е този обект, някои твърдят предполагаемо НЛО, останало под водата. Ще има експедиция, която ще проучи какъв е този кръгъл обект под водата.
Лоренсо Фернандес: Да, въпросната фотография е от август миналата година - тази новина беше отразена в много от традиционните медии заради спекулациите за възможно НЛО в Балтийско море. Изследователят – Питър Линдберг - е намерил под водите на Балтийско море на 250-260 м дълбочина кръгла форма с диаметър 18 метра – това са данните от сонара, но медиите се поразюздаха и заговориха за възможно паднало НЛО и включително поувеличиха и данните от сонара. Та, този господин – Питър Линдберг има известна история, която си заслужава да припомним тук – той през 1997 намери един шведски кораб на име Jönköping. Тъй речено едва ли на някой ще му говори нещо – но това е кораб потопен по време на ПСВ – 1916 г., натоварен с доста сочен товар 4 500 бутилки шампанско Goût Americain от 1907, които, освен всичко друго, са били специална пратка за имперската руска флота и в отлично състояние – та тъй де, общо взето изба с много скъп товар е намерил въпросния Питър. Той вече е споменаван по повод откритие и медиите възторжено започнаха да теоритизират какво има там и да твърдят, че това е корабокруширало НЛО. Сигурното в историята е, че сонарът определено говори за обект, очевидно изкуствено направен, вероятно е и влачен от теченията в морските дълбини до мястото, на което се намира в момента. Миналата година Линдберг се заканва отново да отиде до мястото, като събере повечко пари за експедицията. Изглежда вече е успял да финансира начинанието и на първи юни отплава от пристанище Norrtälje на кораба Океан Х Тийм с екип мултидисциплинарни учени и под чиято власт ще се намира въпросния обект. Важното в случая е, че там наистина има нещо – не може дасе твърди, че това е НЛО, но е хубаво да се види – все пак има голям диаметър и според траекторията, която е описало на морското дъно е било влачено към 400 метра. Това е нещото, което открива сонара –солиден обект, който оставя следа на морското дъно. Линдберг твърди, че обектът е твърде голям, за да е паднал от кораб, което също е било хипотеза, оборена впоследствие. Също се е обсъждала възможността това да е потънало в миналото – и тази възможност е отхвърлена. Засега възможностите са това да е странно естествено образувание или обект, плод на човешкия труд, който е останал под водите – това предстои да разберем от експедицията на Питър Линдберг. Екипът на експедицията е съставен от 13 океанографа, няколко инженери и, естествено, подводничари, които ще се гмуркат не до 250 метра, но дотам, откъдето започват аномалиите – 40-60 метра дълбочина. Който се е гмуркал знае, че това не е най-драстичната дълбочина, до която можеш да се спуснеш. Идеята е да се снимат образи в 3D формат, защото, ако наистина се намираме пред тъй да се каже „произведен” обект, да се възстанови и извади е мисия невъзможна. Естествено съм си поставил за цел да следя какво се случва с експедицията на Линдберг, защото това ще ни донесе много информация.
Хесус Кайехо: Да, при всички случаи – само ми се иска да добавя, че има противоречиви данни относно нещото. Някои твърдят, че диаметърът стига до 60 метра, което е нещо огромно – неидентифициран морски обект, тъй да се каже. Тъй че при всички положения разчитаме на този мултидисциплинарен екип да сподели откритията си. Естествено у всички нас го има това съмнение – възможно ли е това да е естествено образувание – и ако не е, какво е – земно или... извънземно. Това, което ме провокира е и начина, по който го наричат – „Аномалията на Балтийско море”. Да кажем, че в най-добрия случай след месец ще знаем и ще се свърши с мистерията – чарк от самолет, да речем или нещо, но в момента дефиницията на въпросния обект е Неидентифициран обект под водата. Да видим.

Търсят се мъже за едно опасно пътуване - част V и последна

"Men wanted for Hazardous Journey. Small wages, bitter cold, long months of complete darkness, constant danger, safe return doubtful. Honour and recognition in case of success."


Мигел Бланко: Хайде да отидем към следващия Индиана Джоунс.

Нека сега представим следващият епичен изследовател – Джеймс Савой – запален археолог, чиито открития върху културата на инките и преди тях почти се равнявали на дарбата му да се представи и запомни с многобройни легенди за опасностите на джунглата. Умира на 11 септември в къщата си в Рено, Невада. Страдал от сърдечносъдово заболяване. Роден е в Белингъм, Вашингтон на 11 септември, 1927. Джеймс Савой успял да създаде своя собствена религия, имал много силно его и не го интересувало какво ще мислят другите. Търсенията му били още по-впечатляващи – търсел източника на живот, същкровището на Ел Дорадо, доказателства, че златото на Соломон произлиза от Южна Америка, а също и това, което синът му кръстил „отговорите на живота”. От реалните му открития най-важното е Вилкабамба – последното убежище на инките, бягащи от конкистадорите. Мястото, което Бингъм мислел, че е открил, когато се натъкнал на Мачу Пикчу в далечната 1911 година. Също така му се приписва, че е открил Гран Пахатен, преинков град. Откриването на Гран Вилайа, мрежа от 4000 каменни структури, които покриват територия от 259 кв км от гъста джунгла, помага на твърдението, че напреднала цивилизация е битувала в Перу – разделена от крайбрежието и Андите. Ала експедициите му го отвели дори и по-надалеч. Да чуем.

Мигел Бланко: Кой е бил този персонаж – Дъглас Юджийн Савой?
Лоренсо Фернандес: Да потърсят снимката му в интернет, защото ще се удивят – това е то, един истински Индиана Джоунс. Господин с голям мустак, който така привличал вниманието на индианците, с огромно сомбреро, което никога не свалял, с кърпа – Индиана Джоунс, какъвто Спилбърг го създаде. Част от историята е вече това, че Спилбърг е имал много източници за изграждане на образа, но тъй да се каже основната матрица е Савой. Бил е наистина впечатляващ човек – попил от толкова много религиозни учения, той наистина стигнал дотам да създаде своя собствена религия – Международната Общност на Христос. Тук има всякакви смески – от индуизъм, от есеи – бил е доста обсебен от ръкописите от Кумран в Мъртво море и стигнал до извода, че тези юдеи са говорели за нещо, което на него му резонирало – второто идване на Исус и това също е адаптирал в своята религия. Това, с което е допринесъл за археологията било да намери повече от 50 анклави в перуанската джунгла. Внимание – не говорим за речната джунгла, а за планинската джунгла. Да кажем, че ако е трудно да се движиш в речната джунгла, в планината определено категорично разбираш какво значи наистина да не можеш да се движиш и преживяването ти може много лесно да се превърне в абсолютен кошмар. В тази перуанска джунгла той търсил изгубените черти на културата Чачапояс, Хората на облаците или Воините на облаците. Те са хич не намясто в контекста на предколумбовите култури, защото били, по думите на Педро Сиеса де Леон, с бяла кожа и сини очи и нямали нищо общо с останалите етноси там. Още по-интересното е, че тези хора са избирали да строят градовете си винаги на височина над 3000 метра – оттам иде и името им – Хората на облаците, защото винаги под крепостите им имало одеало от облаци. В легендите си те споделяли, че под това одеало лежал инфрасветът с неговите сили и демони. И заради това да се предпазят от демоните, които имали име – инка, строяли градовете си толкова нависоко. Въпросът е обаче защо тези хора са строели крепости от типа на Куелап – което за да го стигнеш трябва да се подредиш в индийска нишка и да минеш една стена висока повече от 20 метра. Защо? Какви са били тези демони – възможно е да са били тези отдолу, но да не изключваме възможността някой да дойде и отгоре!
На 30 години Савой решава да организира експедиция, която се оказва пълен провал, защото тогава не знаел как и колко хора да организира, за да не страда експедицията от продоволствени проблеми, но накрая успява да стигне до едно място, което днес е много рядко посещавано – Лагуната на кондорите. Това е било най-свещеното място за културата Чачапояс. Това, което видял там било много еволюирала култура, която мумифицирала мъртвите, овесвала ги на клифовете, които били в подстъпа към лагуната и освен това открил серия ковчези, които вероятно кореспондирали на най-мощните социални класи на въпросната култура, наподобявали огромни тотеми, в чиято вътрешност се слагало тялото. Тези тотеми и мумии, които гледали изследователя с празен от стотици години поглед и предполагам са накарали Юджийн Савой да си помисли същото, което и целия свят, който ги е видял след това – „по дяволите това прилича на моаите от Великденските острови!”.
Мигел Бланко: Брех, много любопитно!
Лоренсо Фернандес: Приличат си страшно много! Очевидно не говорим за размера, който имат някои от моаите на Великденските острови, но е нещо с големина 2-3 метра понякога с части, които сякаш са взети от същия модел на моаите. Оттук насетне започва истинското проучване. Савой решава – ако отида напред ме чака славата или смъртта. Той реално търси приключението, определено. И благодарение на това си мислене в тази дъждовна джунгла е открил неща, които никой преди него не е успявал – повече от 50 града – Гран Сапосоа го открива 2004 година.
Мигел Бланко: А той реално е умрял 2007?
Лоренсо Фернандес: Абе, умрял е с ботушите на краката си. Умрял в опита си да обори това, което археологията – не само латиноамериканската, ами световната не пожелава да допусне – това, че е имало много структурирани цивилизации в тази амазонска джунгла и то далеч от представата ни с тези диви племена, които не са контактували с цивилизацията досега. Той успява да докаже това си твърдение и експедициите след неговата смърт също водят до този логичен извод – че въпреки трудностите на подобни сурови места там е имало развити цивилизации. Имах възможността преди относително малко време да говоря с един финландски изследовател – Марти Парсинен, който работи в зоната Акре, Южна Бразилия на границата с Боливия и точно на мястото, където се е загубил Пърси Харисън Фосет... и това, което откриват там, благодарение, но и за жалост заради сечта в амазонската джунгла, са геоглифи... но с огромен размер – около – 230 геоглифа, открити до момента. Говорим не за малка цивилизация, говорим за ГИГАНТСКА цивилизация, която е уседнала на това място в Амазония и се е покрила с това зелено одеало, което в момента е джунглата и сега го секат... Ако питаш Марти Парсинен сме много, ама много близко до това да открием Ел Дорадо ...
Мигел Бланко: Колко е любопитно това, което в момента ни споделяш за въпросните изследователи и как нищо от него не е част от телевизионните новини, за мен беше абсолютно непознато и вероятно за по-голямата част от хората...
Лоренсо Фернандес: Въпросната новина процъцри преди около 8 месеца, предполагам че, ние, които се интересуваме, все по някакъв начин си разбираме, но да мнозинството хора така и не узнават... Още по-любопитното е, че датирането на въпросните геоглифи – нека не мислим за фигурите от Наска за тях – колибрито, маймуната – не... в случая говорим за кръгови или квадратни конструкции с различни геометрични формации отстрани, понякога и във вътрешността, също така и неща, които оприличаваме на улици – поне два метра широки на 4 метра дълбочина – т.е. това е било направено с определена идея. Марти Парсинен ми каза – говорим за период от 2000 – 2500 години назад. Въпросните конструкции не са от времето на линиите на Наска, а на линиите на Палпа, които се смятат за по-антични и по-енигматични.
Мигел Бланко: И Савой как е огласявал откритията си – медиите следвали ли са го по петите, за да тръбят?
Лоренсо Фернандес: О, той успял да се обгради с хубав маркетинг. Зад него са стояли много географски дружества – основно, разбира се, британското и американското. Проучванията и откритията му са намирали отзвук в техните издания, другата страна на монетата е, че е имало определени групи, които остро го критикуват – включително казвали, че вече в последните години от живота му, той събирал по 7-8 хиляди долара за желаещи да участват в експедициите му, за да могат младите да се научат на занаята на изследователя. Дори и така да е, това не отнема обаче от факта, че този човек е открил невероятно много градове, които иначе щяха да си останат все още непроучени, както вероятно и много други все още са си там и чакат да бъдат открити. Тези дни последните информации, които се получават е, че точно в тази зона на Куелап, Гран Вирайя, Гран Пахатен – в тези високи над 3 000 метра планини, където те грабва сорочето – височинната болест... има над 15 – 20 неоткрити все още. И освен това – един от тях вече е локализиран от военните полети в зоната – на 3200-3300 м височина. Много добре запазен, погълнат от джунглата, но със страхотни постройки – съвсем извън мястото си в тая джунгла – мостове, постройки от тухли, като за тухли до момента се счита, че не са познати в предколумбовите цивилизации. Може да се каже, че сме пред нова енигма и когато човек се изправи пред тези градове, тези крепости, наум ти идва същото, което и на Юджийн Савой, когато открил Гран Сапосоа – вдигнал си пушката Уенчестър нагоре и изстрелял един куршум, а когато го питали какво правиш, отговорил: плаша апусите – боговете отгоре, защото най-вероятно от тях са се пазели.
Мигел Бланко: Много интересно преживяване ни достави тази разходка из новата ти книга – „Проклятието на изследователите”. А какво ли си е мислел Хенри Лот, когато открил тези рисунки в Тасили?
Лоренсо Фернандес: Хах, ами, да, представи си. Това е друг от 10те персонажи, за които разказвам в книгата и обещавам, няма да оставят индиферентен никой.
Мигел Бланко: Благодаря ти за гостуването и знаеш, че винаги си желан гост в нашето предаването.
Лоренсо Фернандес: Благодаря и аз и до нови срещи.

Търсят се мъже за едно опасно пътуване - част IV

"Men wanted for Hazardous Journey. Small wages, bitter cold, long months of complete darkness, constant danger, safe return doubtful. Honour and recognition in case of success."



Екстракт от предаването Espacio en Blanco, излъчено на 17 септември, 2011 година

Мигел Бланко: Разказахме първата история, а сега е време за нов пътешественик към друга част на света – малко по-студеничка. Да чуем.

Ърнест Хенри Шакълтън (Ernest Henry Shackleton) e ирландски изследовател, добил известност основно от експедицията си в Антарктида от 1914 до 1916 с кораба Endurance. Родил се през 1874 година, в ирландско семейство, в Килки. Умира през 1922 на остров Южна Джорджия. Ърнест е най-големия син от общо десет деца. Учил е в Дълуич Колидж (Dulwich College) – от 1886 до 1890. На 16 години влиза в търговската флота и започва да пътува с тримачтов кораб до много точки в света. На 20 вече е лейтенант, на 24 капитан. В 1901 за първи път плава с Робърт Фалкон Скот (Robert Falcon Scott) с дестинация Антарктида. През ноември 1902 стигат 82° 17′. Това е най-южната точка достигана до този момент. Заболява от скорбут и се налага да се върне в Англия. Това са първите стъки от приключението на този пътешественик...

Мигел Бланко: Разкажи за Ърнест, какви са неговите постижения, качества...

Лоренсо Фернандес: Изглежда е бил доста харизматичен и, бидейки ирландец, умеел да се забавлява, а също е бил надарен и с добра физика. Освен това, както се каза във въведението, той се ражда в семейство с общо десет деца, в бедно семейство, в което грубо казано не е имало храна за чинията на всеки. Тогава той решава да влезе в търговската флота и оттук започва неговата история. Явно е показал доста способности след като на 24 вече е капитан и тогава през 1900-та година среща другата легенда – Робърт Фалкон Скот, който организира експедиция за Антарктида. Говорим за онази епоха, в която отново започват антарктическите експедиции. До този момент само капитан Кларк Росс (James Clark Ross) на борда на корабите Terror и Rebus, 60 години по-рано е стигал до Антарктида. Ако в момента все още се говори, че Антарктида е най-неизследваното място на света, можем да си представим какво е било тогава. Тук не става дума за това враждебни индианци да стрелят по теб в Амазония, тук опасността е в тези 80 градуса под нулата, урагани с вятър от 300 км/ч, враждебната среда, която те обкръжава. И Шакълтън решава да влезе в тази експедиция на Робърт Фалкон Скот. Това е и онзи смешен момент, в който се прави една от сензационните обяви в Times, за която казват, че е градска легенда. Като търсят хора с опит за пътуването се публикува следното: „Търсят се мъже за едно опасно пътуване. Ниско заплащане, голям студ, дълги месеци в абсолютна тъмнина. Постоянни опасности. Съмнително е, че ще се върнат. В случай на успех ще получат признание и почести[i]”. Но явно говорим за хора от друго тесто, защото доста са се отзовали на поканата. И е наистина вълнуващо, защото това е моментът, в който Шакълтън започва да показва характер, който по-късно ще го отличи от останалите. В това време военните са на практика от аристократичната прослойка, каймака на обществото и те не се смесвали с обикновения екипаж от кораба. Реално корабите били на департаменти от една страна командващите и от друга обикновения екипаж. Освен в онази ничия зона, в която бил Ърнест Шакълтън. Било му все едно – и с двете страни се разбирал чудесно – и с командването и с екипажа. Тук започва да се гради неговата харизма, която ще му е нужна, за да извърши една от най-важните епопеи на историята, защото той не достига до крайната точка на своето пътуване, но прави нещо, което тези преди него, дори Фалкон Скот не успяват – да се върне жив, но да се върне жив с целия си екипаж!

Мигел Бланко: Не стигнал до Южния полюс, но се доближил?

Лоренсо Фернандес: О, да, да, доближил се. Той останал на тази първа експедиция, в която бил с Фалкон Скот, но изглежда не са били в най-добри отношения, защото на Скот тоя костелив ирландски характер не му харесвал особено. Останали около 87 мили, минали тази линия от 100 мили до полюса, която също така прекосил 1906 година, когато сформирал вече своя експедиция - Нимрод. В историята го оставя експедицията от 1914 година, когато купува норвежки кораб с име Поларис и преименува на Endurance, заради своего рода семейната емблема „ще победим с упоритост”. И така се ражда една легенда. Легендата за един кораб, който може да се сравни с Титаник. Легендата на Endurance.

Мигел Бланко: Който бил непотопим или?

Лоренсо Фернандес: Това е бил кораб, който имал двойно дървено дъно, облечен отново с дърво от екстремна здравина, от семейството на лавровите дървета. Този кораб е успял да спаси живота на екипажа. Той тръгва към Антарктида не с цел да стигне Южния полюс, защото той вече е достигнат, а да прекоси континента. Въпросът е, че останали вклещени в леда за 16 месеца. Дори не стигнали до това да стъпят на континента. Останали приклещени в Уеделско море.

Мигел Бланко: 16 месеца?

Лоренсо Фернандес: И това, което означава 16 месеца арктическа зима. И въпреки това този човек изважда сила от себе си успява да измъкне всичките си хора от тази зловеща ледена прегръдка. Стигат до земя, доближават до Слонския остров, където построили лодка, с която да се прекоси това покрито с ледове и пълно с ужасяващи течения море. Шакълтън тръгва с пет човека и представи си емоцията, когато два месеца след това се връща да прибере екипажа си.

Мигел Бланко: Какво станало по-нататък?

Лоренсо Фернандес: Ами изглежда биографите не са имали интерес към по-езотеричната част от случилото се по време на експедицията. И Шакълтън, и Амундсен са отишли към Антарктида с много сериозното убеждение, че ще открият нещо там. Големият мит около Антарктида е това, че под леда има следи от много отдавнашни цивилизации, за които човек отдавна е загубил спомените си. Съвременни открития могат обаче да хвърлят малко повече светлина върху подобни данни и да докажат, че тия хора не са били толкова объркани в разсъжденията си. През 2009 година една мултинационална експедиция и оглавена от Фаусто Ферачиоли (Fausto Ferraccioli) правят проучвания, включително и да вземат проби от 3 км и половина дълбочина. Те си дали сметка за различни неща. Едно от тях е, че под леда има езера – субглациарни езера, реки и температури горе-долу сходни с тези на повърхността. Това, което най-много ги учудило, е, че планинската верига, която е под леда, а нека не забравяме, че Антарктида е един от най-високите континенти на земята – средната височина е 2000 – 2200 км. Та, планинската верига, която е под ледената шапка, напълно противно на очакваното, приличала много на Алпите – много остри върхове, зъбери, а не заоблени, както се очаква от планина под ледена шапка от хиляди години. До какви изводи стигнали – много просто – ако тази планина има въпросната форма, това е защото ледът се е формирал много бързо. Много по-бързо, отколкото те са мислели, дотолкова, че вледеняването не е позволило на планината да ерозира така, както би следвало. Ето тук сякаш археолозите, изследователите, учените, историците с неортодоксални възгледи – в днешно време май проклятието е да си неортодоксален – смятат, че ако действително това заледяване се е случило толкова бързо има реална вероятност да се е случило върху места обитавани от предишни цивилизации, цивилизации, които в един момент са търсели нацистите от Третия райх. За нацистите се казвало, че единия им крак бил на земята, а другия на Атлантида. Това било начин да се обезценят вярванията на тази част от археологията, която се занимавала с търсенията от страна на нацистите както на свещени обекти, така и проучването на такива малко по-различни места.

Мигел Бланко: Добре, да продължим със Шакълтън – не постига целта си, но се връща жив, нали?

Лоренсо Фернандес: Това е то триумфът на Шакълтън. Да, не успява да прекоси континента, но излизат живи от това място, на което много други са загинали. Амундсен стига до южния полюс и оставя палатка с писания, в които предупреждава конкурентите си – в случая Робърт Фалкон Скот, че той вече е стигнал. И Фалкон Скот, знаейки, че няма провизии за връщането все пак стига  до Южния полюс. Представи си какво им е било на тия хора, които на всичкото отгоре останали на 17 км от местата, в които имало дървени къщички, които за подслон нямало много да свършат работа, но в тях имало провизии. Останали си на това разстояние. Без съмнение Шакълтън е бил много по-интелигентен, защото когато останал на 86 мили от Южния полюс, когато бил в тази най-южна точка преди Амундсен да успее да стигне до Южния полюс, защото той си дава сметка, че не може да продължи. В този момент Шакълтън изковава една от известните си фрази – „по-добре да се върнем като живи магарета, отколкото като мъртви лъвове”.

---

[i] "Men wanted for Hazardous Journey. Small wages, bitter cold, long months of complete darkness, constant danger, safe return doubtful. Honour and recognition in case of success."

Търсят се мъже за едно опасно пътуване - част III

"Men wanted for Hazardous Journey. Small wages, bitter cold, long months of complete darkness, constant danger, safe return doubtful. Honour and recognition in case of success."

Екстракт от предаването Espacio en Blanco, излъчено на 17 септември, 2011 година

Мигел Бланко: Нека отидем към следващия персонаж от историите, които в момента ни разказваш – този, който търсил град Зет във времена по-близки до нашите.

Лоренсо Фернандес: Пърси Харисън Фосет – за мен е изследователят образец, да кажем, че той е начело в личната ми класация. Това, което аз направих за написването на тази книга „Проклятието на пътешествениците”, бе да избера 10 персонажа и да се опитам да бъда на местата, на които те са били. Общо взето, ако не отидеш и не видиш местата, за които ще говориш, е много по-трудно, а вероятно и нереалистично. Това е един опит да разбереш защо въпросните хора са отишли там, какво са преследвали, до каква степен са били вманиачени в идеята, защото голяма част от пътешествениците изобщо не са се върнали. Пърси Харисън Фосет, например е една от енигмите на 20 век. Той се ражда в Търки (Torquay), Англия, в 1867 година и от малък е бил подложен на сериозна военна дисциплина. Баща му е бил изявен член на Британската кралска армия, бил е командирован в Индия, а по онова време Индия е била едно от най-екзотичните места, където хората могат да живеят не само с армейската дисциплина, но и да се запознаят с друга хилядолетна култура. Това се случило с младия Пърси Харисън Фосет. Впоследствие на 18-19 години бил командирован в Тринкомали, Цейлон (Шри Ланка), имал шанса да се разходи из тези древни храмове и да поговори със свещениците им и си дал сметка, че тези хора не са диваци. За Пърси може да се каже, че съчетавал в себе си армейска дисциплина и съответно анализаторска мисъл, но също и нещо, което в днешно време е загубено, а именно пара-научното търсене... Той настоявал да научи повече за митовете, защото за него те били формата, носителя на историята на миналото. Убеден съм, че в много случаи ние губим като се отнасяме с пренебрежение към истории, които определяме като митове или просто „бръщолевенето на древните”. Това е средата, в която се изгражда характерът на Пърси, любопитството му и мирогледа му. Птичката му каца на рамото през 1906 година, когато Британското кралско географско дружество го изпраща в Боливия с цел картографиране на Боливия, Бразилия, Перу – да кажем да нарисува границата, която тогава е била джунглата и респективно не е съществувала. Тук е срещата му с митовете. Когато има възможността да отиде в националната библиотека в Рио де Жанейро – това си е направо детективска история – в сектора на „странните книги”, попада на странен документ. Заради номера, с който е озаглавено, защото нямало свое собствено име, го нарича „Документ 512”. В него се говорело за експедиция в първата половина на 18 век, реализирана от португалски изследовател – Франциско Рапосо. Този, за който споменахме, че се запилял 10 години в джунглата, опитвайки се да намери нещо. И той намерил нещо, а това нещо, било отпечатано в „Документ 512”. Какво било? Град. Прекосил огромната планинска верига на Мато Гросо и намерил град абсолютно безлюден. Този град нямал нищо общо с културите, които този човек до момента познавал в тази Америка, която вече може да се нарече постколумбова. В този град имало огромни храмове, арки, подобни на римските, в основите им имало надписи на непознат език, идоли, огромни колони – бил наистина странен град. Нещото, което обаче привлякло вниманието на хронстите от това време било, че сякаш градът бил изоставен вчера. Къщите били перфектни, къщните принадлежности също, но без съмнение, сякаш изпарени във въздуха, защото там нямало никой.

Мигел Бланко: Много любопитно. И как се организира Фосет да отиде към този град, наречен Зет?

Лоренсо Фернандес: Зет било името, което Фосет дава на града. Както вече споменах Фосет се интересувал от митовете, от съпътстващите науката детайли, или да кажем от паранаучните неща. След време един негов приятел, авторът на „Мините на цар Соломон”, сър Хенри Райдър Хаггард, му подарил една малка статуя – около 20 см. В гръдната част на този идол имало букви от непозната азбука, които много впечатлили Фосет, защото били абсолютно копие на тези, които Рапосо отразил в „Документ 512”. Това за него било доказателството, че този град не само съществува, но и Рапосо е бил там, а ако той е бил там, защо и самия той да не успее. Така той се решава да тръгне да търси този град след един тъй да се каже рисков живот – да оцелее от малария, от атаките на враждебни индианци и т.н. Той организира експедиция, осъзнавайки, че има само две възможности – да намери града и да влезе бляскаво в историческите писания или отново да влезе в тях, само че чрез смъртта си.

Мигел Бланко: И какво се случва по време на експедицията.

Лоренсо Фернандес: Доста интересни работи.

Мигел Бланко: В коя година се случва това?

Лоренсо Фернандес: 1925. Биографите, които са изследвали живота на Фосет са много заинтригувани от факта, че формирайки експедицията, Фосет вика само двама човека. При това – абсолютно без опит в такава среда. Той започва да организира експедицията на живота си, с която може да влезе в историята, и в нея включва сина си Джак Фосет и неговия най-добър приятел – Ралей Римел– и двамата абсолютни зайци и с никакъв опит в пътуването. Също интересно е, че той се опитва да финансира експедицията, която безспорно е била доста скъпа чрез различни дружества – Британското кралско географско дружество, както и с един вестник – North American Newspapers Alliance, на който обещава да прави и предоставя дневна хроника на пътуването и да ги изпраща от точките, където има телеграф. Това е страхотно, защото в момента може да се проследи ден по ден пътуването им. В хрониките например, четем как минавайки през лагера на „Мъртвия кон” – интересно име, нали – та оттам се виждали тези огромни колони, за които местните казвали, че светят през нощта – колони от кварц, от които излизали странни светлини. Това вече е било отбелязано и в хрониката на Рапосо. Това била следата, която Фосет следвал, абсолютно убеден, че е на прав път. Въпросът е, че в един момент, минавайки през лагера на мъртвия кон, след като имал възможността да говори с няколко местни вожда, които го информирали че отвъд планините има серия гигантски статуи, когато Фосет е с усещането, че ей сега ще се достигне до града Зет, е моментът, в който изчезва. Изпраща последната хроника на сина си Браян Фосет и оттам насетне – от март 1926 година мълчание.

Мигел Бланко: И нищо повече не се знае за него?

Лоренсо Фернандес: Не, нищо. Едно от дадените обяснения защо е тръгнал толкова бързо и е разчитал на мъглявите обяснения на местните индианци е, че имало един зъболекар мултимилионер – Александър Хамилтон Райс. Знаеш, че подобен тип експедиции почти винаги имат нещо като външен враг – и в тоя случай, въпросния Александър Хамилтон Райс имал доста повече пари и способности да организира такава експедиция, да я направи по-голяма и сигурна. Фосет разбира, че Александър вече е заминал да търси град Зет и това е моментът, в който той решава, сякаш наистина доста прибързано, да тръгне. И след това, както ти казвам няма нищо като информация. След това е имало търсения на Фосет, но това е. Последното съобщение на Фосет – доста драматично, защото казва, че Римел е доста зле, не можел да ходи, което изглежда също е давало отражение върху Джак Фосет, който е бил по-здрав, но в тая джунгла, както всички знаем е доста трудно и сякаш от по-голямо значение е умствената сила, отколкото физическата. Последното, което оставил написано било, че нещата отиват на зле, че не знаели какво ще се случи, но ако изчезнат, да не ги търсят, защото ако той не знае как да излезе оттам, никой няма да може. Естествено е имало няколко експедиции след това, но всичките завършват по един начин – изчезват.

Мигел Бланко: Да не би пък да са намерили Ел Дорадо и да са сграбчени от проклятието?

Лоренсо Фернандес: Еми, това твърдя аз при писането на книгата – това е романтичното ми обяснение ;) – че Фосет стига до град Зет, и както твърди митът – който влиза, не излиза – и си е останал там.

Търсят се мъже за едно опасно пътуване - част II

"Men wanted for Hazardous Journey. Small wages, bitter cold, long months of complete darkness, constant danger, safe return doubtful. Honour and recognition in case of success."



Екстракт от предаването Espacio en Blanco, излъчено на 17 септември, 2011 година

Мигел Бланко: Хайде с изследователите. Първият, който търси Ел Дорадо е испанец.

Лоренсо Фернандес: Така е, то и няма как да е по друг начин. Франсиско де Орейяна, в момента сме на 500 годишнината от рождението му, родил се е в Трухийо, та цялата година ще има събития по тоя повод. Това е един от най-колоритните изследователи, а освен това има и кръвна връзка с Франсиско Писаро. Това е бил човек на неговото си време.

Мигел Бланко: Както е и трябвало да бъде – един човек от Екстремадура, каква сила трябва да притежава в себе си, за да тръгне на едно такова пътуване.

Лоренсо Фернандес: Това, което е пристигало като новини оттам е било малко и предимно лошо. Знаело се е, че има цял нов свят, но той вече не кореспондирал с идеята за рай на земята, с която Колумб надарил човечеството. Той описал новия свят като градина на Хесперидите с чудни птици, към които местните се приближавали и общували по магичен начин. Картинката се сменила в следващите стотина години. Раят мутирал жестоко – бил рай за диваците, в който само хората в абсолютна безизходица се осмелявали да търсят нов живот. Та, Франсиско де Орейяна е бил доста кален мъж и доста находчив за времето си на 16 години отива и освен това отива към мястото, където се намирала най-голямата империя, която стара Eвропа е откривала – тази на инките. И не само това – той се оставил под заповедите на Писаро. И в равнините на Качипампа, Куско, е където губи око – и оттам и онзи характерен за него образ с парчето плат и приликата му с пиратите. Това, което отличават хронистите е, че той е бил много справедлив, много интелигентен и най-вече много близък до местните. В етапа, в който бил губернатор на Сантяго де Гуаякил, той се заел с това да научи диалектите, които се говорели в джунглата – нещо, което по-късно му спасило живота. Точно там той за първи път чува за Ел Дорадо. Той узнава за една област в Колумбия, позната като Замъкът на Златото, в която имало свещена лагуна, която принадлежала на етнията на муиските, която се наричала Гуатавита. На това място започва да слуша историите на хронистите, в които те говорели за Себастиан де Белалкасар, Хуан де Сепулведа. Последният бил свидетел на следната сцена – всеки ден вождът на племето бил в средата на лагуната в един сал и след това не го облекли в доспехи от злато, защото това им се струвало малко, ами го обдухвали със злато – с едни тръбички духвали златен прах, с който покривали цялото му тяло – защо? Защото това било много по-подобаващо за един полубог. След това той се къпе, златото се губи и на следващия ден се повтаря същата операция. Това представи си докъде е вдигнало градуса на златотърсачите. Както ти казах там са били Себастиан де Белалкасар и той стигнал до следното – ако златото е тук – нека се опитаме да го измъкнем. Направили огромна човешка верига от индианци, всички въоръжени с тикви и се опитали да ... изпразнят лагуната. Представяш ли си? Лагуната обаче, се оказала по-дълбочка. Естествено тия хора не са били съвсем наред с главата, но успели да свалят нивото на водата в лагуната с около 2 метра. И излезли няколко тона злато оттам. Треската, която се е провокирала от това дала подклаждане за съществуването на първоизточник – трябвало да съществува място, откъдето да излиза това злато – и това място вече е кръстено Ел Дорадо.

Мигел Бланко: Какво направил Орейяна после?

Лоренсо Фернандес: Орейяна веднъж ситуиран в Сантяго де Гуадакил почти по случайност подочул, че малкият доведен брат на Писаро организира експедиция от Кито, за да търси не само Ел Дорадо, но и страната на канелата. Струва си да припомним, че по онова време цената на канелата е била много близка до тази на златото. Орейяна прекосява Андите за да се включи в експедицията. Гонзало Писаро бил с 4 хиляди мъже индианци, 80 конници и 2000 прасета.

Мигел Бланко: Прасета?

Лоренсо Фернандес: Прасетата щото трябвало нещо да се подхапва по пътя. Изглежда по някое време са разбрали, че в папагалите ара няма толкова месо, колкото им се искало да има. Когато обаче Орейяна стига до Кито, експедицията вече е потеглила. Орейяна с 64 човека приближава височините на Андите, минава масива Уаскаран – 6 400 м и се врязва в джунглата в търсенето на Ел Дорадо и на канела и като след извеестно време свързва с Писаро. Експедицията се превръща в тотален кошмар – хиляди иднианци и стотици бели са на ръба на лудостта в този зелен ад, в който няма как да се ориентират, в това райско кътче за всякакви видове насекоми. Орейяна обаче, бидейки човек, който поназнайва диалектите на джунглата е изпратен от Гонзало Писаро за помощ. Гонзало му казал – тук има голяма река, ще направим кораб – с конете, които вече са почти мъртви от умора, ще ги убием, от кожата им ще направим духала, от дърветата ще направим бригантина – качваш се ти с твоите хора и опитай се да намериш помощ, че ако ли не, умираме си тука. Тъй се и случва, качва се на кораба пред погледа на войниците, които представям си как са се чувствали и така Орейяна не намира Ел Дорадо, но пък километри надолу, той си дава сметка, че реката се влива в друга, по-голяма река.

Мигел Бланко: По кой ръкав се е спускал?

Лоренсо Фернандес: Говорим за нещо, което тогава не е било именувано даже. В някакъв момент стигат до срещата си с възнисичък индианец, за да го питат в коя посока да продължат, за да стигнат до някое племе, което да помогне на мъжете останали по-нагоре по течението. Тук се натъкват на враждебните стрели на едни мащабни жени, които се изправят срещу въоръжените мъже на Орейяна – прословутите амазонки. Тук стигаме до именуването на реката като Амазонка.

Мигел Бланко: И какво станало?

Лоренсо Фернандес: Стигнали до устието на Амазонка – до бразилските острови, които са накрая. Там Амазонка прави прословутата вълна в Атлантика, по която може да се сърфира и в момента доста сърфисти ходят там, защото вълната може да достигне няколко метра. Орейяна е страшно впечатлен от това, което вижда, но едновременно с това е и натъжен – опитва се да се върне и да помогне на Гонзало Писаро, но впоследствие с консенсус на хората около него, решават, да се върнат, вместо да загинат и те в зеления ад. Взели брутално решение, но пък се върнали живи. Гонзало Писаро обаче все пак успял да оцелее и като се завърнал в Кито нямало 4000 местни, 80 местни и 2000 прасета. Връщали се само 40 конници, местните се пръснали из джунглата и естествено ни едно прасе. Решили да съдят Франсиско де Орейяна, но той бил защитен от собствените си войници, които твърдели, че той е искал да се върне, но мнозинството надделяло. Орейяна се връща в Испания, разказва историята си и отново се омаял от идеята за Ел Дорадо – той бил сигурен, че съществува тоя град. С нови сили след 4 години той отново прекосява Атлантика с нова експедиция, стига до Амазонка и отново се хвърля в приключението. И не се върнал.

Мигел Бланко: Изчезнал?

Лоренсо Фернандес: Умрял в това си начинание да намери изгубения град. Според преданията всеки, който се е опитал да намери Ел Дорадо е застигнат от проклятие, говори се, че изключително чистите духом могат да достигнат до изгубения град, но цената, която трябва да заплатиш за сбъднатата мечта е да не се върнеш никога.