Мигел Бланко: Тази вечер ще се обърнем към един много често забравян континент, особено от нас, т.нар. цивилизовани хора – Африка. Гост в студиото ще е Хуан Хосе Ревенга, който не е за първи път при нас – представянето ще е недостатъчно – военен кореспондент, продуцент на много предавания и въобще – много, много работи си вършил и продължаваш да вършиш.
Хуан Хосе Ревенга: Благодаря, стараем се, докато се движи човек е хубаво да търси и да се интересува от нашия безкрайно любопитен свят.
Мигел Бланко: И сега към Африка, нашата цел сега – колко пъти си бил там? Кога за последно?
Хуан Хосе Ревенга: Последно миналата година в Ботсвана – цялата я пребродих в тогавашния дъждовен сезон с кола. Много интересни неща има там – в Ботсвана. Именно в този сезон, когато и проходимостта на пътищата е затруднена, в Ботсвана е прекрасно, а животните са просто приказни. Размерите на слоновете даже и в туристическите брошури не са толкова големи.
Мигел Бланко: Можеш ли да дадеш свое определение за Африка, защото тя има от Азия, от Индия, но някак изведнъж и рязко те удря с нещо много нейно и много неопределимо, поне според мен. Аз като съм там и си мисля – тук просто никога няма да се върна, не искам да виждам тая държава, тоя континент, тая мизерия, и въпреки това винаги се връщам.
Хуан Хосе Ревенга: Как да ти кажа – Африка или я мразиш или я обичаш, няма средно положение. И моментите на любов и на най-груба омраза ти минават през главата много пъти по време на едно пътуване. В пътуванията си там виждаш неща абсолютно уникални и въздействащи, отношенията между хората понякога са толкова красиви в чистотата си, в искреността си, и в следващия момент така грозно виждаш грубата страна на живота там, че оставаш без дъх. Пример за второто са да речем полицаите, които те спират по пътищата. В едно от тези спирания ми са случи нещо подходящо за анекдот – спира ни полицай в Бенин. Как спира – стреля във въздуха – изпразва един пълнител. Оглежда ни и казва – „виждам, че сте чужденци, и искам да ви предложа нещо – аз съм бизнесмен, ще правя плантация за ананаси, станете ми съдружници”. И благодарение на невинността на африканеца, аз му дадох моите данни – измислих име, адрес, всичко... и казвам – ето, това са ми данните, не се притеснявай, ще ти звънна, казва ми и къде да внеса парите и почваме с плантацията за ананаси. Именно благодарение на тази африканска невинност си тръгнахме само с това.
Мигел Бланко: Значи в Африка имаш бизнес.
Хуан Хосе Ревенга: О, да, аз съм съдружник там, ама с най-минимален дял – нищо не съм внесъл.
Мигел Бланко: И отиваме към кое място?
Хуан Хосе Ревенга: Отиваме към едно от най-мистериозните места на Африка, там, където са най-силните магьосници на Африка и там, където реално се е родила магията.
***
Първата цел на нашето пътуване е Буркина Фасо, буквално преведено като страната на достойните мъже. Това е малка държава в източна Африка с малко над пет милиона население и брутен вътрешен продукт – 0. Не произвеждат нищо и живеят от международните помощи. Въпреки това от време на време по улиците на столицата Уагадугу прехвърчават с огромна скорост поршетата с представители на правителството вътре. Такъв е животът в Африка. Африка е много суров континент, в който животът не спира да ни изненадва на всеки ъгъл и където един век е твърде къс отрязък за каквато и да било промяна. Само трябва да се приземиш в столицата Уагадугу, за да разбереш още на летището, че нещата тук са различни. Полицията е учтива, доколкото може да бъде учтив чернокож полицай към белия гост. Входната виза се издава на летището и след известно чакане, най-накрая с благодарност излизаш от него. Тук вече ставаш свидетел на кавгата, която се разразява пред теб, докато такситата се карат кой да се заеме с това да превози тези неориентирани чужденци. Така започва разказът на нашия гост, нека го оставим да разкаже още детайли за тази мистериозна страна.
***
Мигел Бланко: Как се казва столицата – Уагадугу?
Хуан Хосе Ревенга: Да, Уагадугу – те си го казват Уага, че да си го съкратят.
Мигел Бланко: Предполагам, че и там оставаш с това попиващо впечатление за огромната мизерия, в която живеят хората.
Хуан Хосе Ревенга: О, да, Африка е сурова, много сурова. Абсолютната мизерия се наблюдава там. Както се твърди в Африка се е зародил живота и всички твърдят, че там е било много просто да се живее – протягаш ръка и грабваш плод. Сега обаче, протягаш ръка и получаваш пушка, за да си войник в безбройните партизански войни.
Мигел Бланко: И добре, въпреки тая мизерия, виждаш невероятни коли, шофирани от някои богоизбрани – символ на лукс и тук, в Европа?
Хуан Хосе Ревенга: Е, да, това е съвсем в реда на нещата в Африка. Движат си се в тоя град, обрамчен винаги в един френетичен трафик и покрай теб минава порше кайен, примерно, и това са хора от правителството в почти всички случаи. Или пък просто брат на човек от правителството – това е достатъчното условие да е в порше кайен, да е господ и всичко, което произтича от това. По този начин се управляват малкото пари, които пристигат в държавата под формата на помощи – парите си остават за тях. Народът се изхранва със земеделие, общо взето колкото да поддържа собственото си стопанство. Отглеждат просо, ориз, културите, които премахват такава част от глада по света и животни... ама животните – толкова мършави - на границата между живота и смъртта... това им е поминъкът на хората.
Мигел Бланко: Казват, че огромната вина ситуацията в Африка да е такава в момента пада върху Европа – върху нас, цивилизованите, които сме разчертали границите с линийка между силните тогава държави...
Хуан Хосе Ревенга: О, това безспорно – това са големите простотии в историята – да се събереш в един салон, да вземеш линията и да разчертаеш границите на цял един континент, без да се поинтересуваш какви са етносите там, племената и пр. Реално всичките братоубийствени войни, които се случиха на този континент се коренят именно в това варварско поделяне на земята там – хуту и тутси в Руанда, например – и още много други.
Мигел Бланко: Вероятно това, което каза преди малко – че на африканския континент за хората е било достатъчно да протегнат ръка и да вземат плод, също е било развалено от колонизаторите – и ние също в тяхно лице – казваме – тук ще сеете какао, там еди-какво си... Тъй да се каже специализирали сме страните в определени сектори – до момента на колониите, след тяхното отмиране просто са останали без какао, без техните си местни култури, без да има от какво да живеят реално.
Хуан Хосе Ревенга: Точно така – и остава само вече построената инфраструктура, само дето тя не те храни. Храни те земята – и ако досега си садил какао, а пък после си казваш – банани ще садя – хубаво, но бананите растат десет години – какво ядеш през това време. Това беше случаят с чудовищния глад в Никарагуа. В Африка горе-долу същото се получи – имаха определени култури, които след колониите не оцеляха дълго, както и минералите, между другото – които колонизаторите също не пожалиха и въпреки, че Африка е безумно богат на минерали континент, голяма част от тях са вече изчерпани.
Мигел Бланко: Добре. Хайде сега към Буркина Фасо – какво те привлече теб в тази държава?
Хуан Хосе Ревенга: В Буркина всичко привлича – хората са различни от тези, в останалите държави в Африка. Страната на достойните мъже. Това е едно от първите впечатления, които добива човек – много различен подход и приятелско отношение от страна на всички и дори и на военните. Визата ти за Буркина Фасо я правят на летището, на разумна цена – в повечето африкански страни визата струва много пари, защото това е начин да се издържа държавата. Правят ти визата – излизаш на улицата, намираш си хотел и започва твоето изследване на страната. По това време това бе една от най-непознатите страни, сравнително малко се знаеше за вътрешността и и отидохме да търсим град Бани, в който има седем джамии...
Мигел Бланко: Изчакай малко с тази информация. Дай малко повече подробности – излизаш на улицата и какво става, какви са хотелите?
Хуан Хосе Ревенга: О, на Африка в това отношение и липсва много. Те практически нямат хотелска инфраструктура и няма как да се приютят туристите. Излезеш ли от големите градове или от по-атрактивните зони – морски курорти например, влизаш в истинския хотел Африка. Това са хотелите, в които ходят самите африканци. Виждал съм кирпичена колиба, на която миловиден надпис обявява – ХОТЕЛ. Такъв може да е африканският хотел. Хотелът, в който отседнахме беше малко по-добре, защото бяхме в града. Но хотел, в който отваряш крана на водата и водата пада на пода – щото няма мивка! Водата се оттича към центъра на стаята, където пък има отходен канал – до леглото, например - и там се оттича всичко. В други хотели и това няма – водата си се стича към долния етаж без никакво насочване – процежда си се там и тъй – квот стане!
Мигел Бланко: Добре, как се къпеш там?!
Хуан Хосе Ревенга: Ами с африкански душ. Значи – африканския душ представлява голям леген, пълен с вода и една тенджерка, с която си поливаш. Говорим за едни температури, дето ти се мре, много дни, в които си пътувал и мислиш само за това, как ще спреш някъде и ще намериш място, където да си вземеш африкански душ. В тоя си момент, това е най-хубавия душ, който си изпитвал въобще. Когато съм в подобна ситуация, гледам местните – движа се по техните порядки и начини за справяне с тежката ситуация – спасителна е мисълта, че ти няма да останеш там цял живот, все някога ще се върнеш в цивилизацията – и макар и егоистично, това те спасява за момента.
Мигел Бланко: Добре, целта ви е била да отидете и да видите тези джамии – през какъв пейзаж минавате – савана, пустиня...
Хуан Хосе Ревенга: Пустиня. Това е държава, на която вътрешността и е пустиня, климатът е много сух, пътища от земя в оранжев цвят, пясък, който ти влиза навсякъде и трябва да дишаш през забрадка когато си в колата, защото иначе иначе ще се задушиш. В тая ситуация, докато преживяваш всичкото това, си казваш – боже мили, кой ме изпрати тук, какво търся изобщо... Движехме се в един джип 4Х4, ама не първа младост,на повече от 30 години, в него сме целия екип, събрани, за да снимаме за националната испанска телевизия и пътуваме в добри дни към 600-700 км. Хората в момента, в който започват да усещат суровостта на всичко наоколо някак изведнъж започват да се вайкат и не са в най-доброто разположение да продължат. В повечето случаи човек си представя, че ще отиде да види едно прекрасно място и после ще се върне да разкаже, а не за известно време да мине през деветте кръга на ада, пътувайки незнайно накъде.
Мигел Бланко: Екипът ни е подготвил едно въвеждане в темата за туарегите – ще продължим с него.
***
Туарегите са древни воини, ловци на роби, които не допускат да живеят в страна, в която президентът е чернокож. Не са нация. За тях не съществуват границите и са може би последните свободни хора на планетата. Много легенди има за тези митични хора на пустинята. Сурови като малко хора на планетата, но в същото време може би и най-гостоприемните домакини на света. Ако си им гост – биха умрели, ако е необходимо, за да те спасят. Тъжно е да ги видиш да отиват към пазара, за да продадат предметите, които най-много ценят – заменят меча си за храна, с която да нахранят своите. Меч, на който видях с очите си издълбано на дръжката „Направено в Толедо”! На път сме да станем свидетели на погиването на раса и ценности, които цивилизования свят вече е загубил. Това са хора, които дори и да ни изглеждат жалки, биха умрели за честта си, приятелство или просто, за да удържат на думата си. Между туарегите можем да видим такива с толкова ясни очи, почти прозрачни – това са берберите, наследниците на египетските роби, които още тогава са ловували за фараоните и които се смесили с туарегите, давайки им нова силна кръв и спасявайки ги от капсулиране и погиване. Туарегите били най-добрите ловци на роби, които имали арабските търговци. Туарегът можел да преследва със седмици избягал роб, ако камилата му не можела да удържи на натиска, убивал я, пиел кръвта и изяждал месото и, но можел да продължи и винаги се връщал с плячката си в лагера. Да опознаем малко повече тези легендарни хора.
***
Мигел Бланко: Къде видяхте туарегите – още в столицата ли?
Хуан Хосе Ревенга: Не, видяхме ги в Маракое – селище на границата вече с пустинна област. Там туарегите слизат по веднъж в месеца на пазара – пазар на бартерни начала, не си представяй някой мол. На мизерията там ако имаш вода и 4 кози ти си най-големия. Поинтересувахме се кога ще дойдат и бяхме с тях на въпросния пазар – това е едно от най-впечатляващите неща, които кой да е от нас е виждал по света.
Мигел Бланко: Така ли? Какво правят там – продават, купуват или бартер?
Хуан Хосе Ревенга: Ооо, само бартер. В целия трети свят няма пари, парите не служат за нищо! То да не приказвам много, че май и ние цивилизованите ще се ориентираме към бартера в тия сложни времена.
Мигел Бланко: И какво разменят те?
Хуан Хосе Ревенга: Най-вече камили – стада камили. Но когато времената са трудни, сезонът не е подходящ и нямат малки камили или не е време за разплод, ей в такъв момент видях въпросната сабя, произведена в Толедо. Тогава си казах, леле, не е възможно да продадат нещо толкова ценно за тях. Както добре казахте във въведението техните ценностти – честта, да държиш на думата си от много дълго време са зашитавали именно с оръжията си. Наистина са различни като народ туарегите – различни от всеки народ, който живее в черната част на Африка.
Мигел Бланко: Добре де, ама как са стигнали до това да имат меч от Толедо?
Хуан Хосе Ревенга: Направеното в Толедо може би е от времената, в които арабите са били тук.
Мигел Бланко: О, ама това означава, че са много стари.
Хуан Хосе Ревенга: Да, много стари, заменени за торба семена. Това е нещо, с което нямаше как да се конкурирам – аз можех да им предложа пари, но не и храна.
Мигел Бланко: Добре, кои са туарегите, откъде идват?
Хуан Хосе Ревенга: Туарегите са една от големите мистерии, защото преди около 2000 години, те вече са ловували за фараоните, тъй че наистина от доста време се занимават с това. Съвременници са на ацтеките, за които също не се знае много откъде са дошли, народи, за които много се спекулира откъде са се пристигнали, включително има и теории, че идвали от изчезналата Атлантида, тъй че – дискусията си е отворена и в момента. За туарегите например се говори, че идвали от царство на две царици, за ацтеките пък, че идват от земя отвъд морето... Знае се, че от центъра на Африка са се движели по цяла Африка, но не се знае произхода им.
Мигел Бланко: Интересно, че се движат все по пустинни земи, не ходят много към по-влажни места с джунгла, например?!
Хуан Хосе Ревенга: Ами те са си били наемници – в джунглите са били, когато са ловували хора в по-древните времена. Живеели са в джунгли и пак са се оправяли много добре, но животът, битието им, е неразривно свързано с пустинята. Вече споменах, че са били наемани, ловували са роби, за тях и до ден днешен е въпрос на чест и отказват да живеят в страна, чиито президент е чернокож, което е много любопитно.
Мигел Бланко: Добре, а какви документи имат?
Хуан Хосе Ревенга: Те нямат никакъв документ. В Африка нямаш нужда от никакъв паспорт. Всеки африканец може да пропътува цяла Африка без паспорт. Ами да, как да имат – мнозинството не могат да четат, не могат да пишат – влизаш и излизаш от селото, никой не те пита какъв си, дай си документите. Интересен случай ми разказаха в Уагадугу, за един африканец, който видял картата на Средиземноморието и си казал – еми ето, от Уагадугу ще отида към Европа. Взел една бохчичка и вървял цяла година. Все на север, все на север – стигнал до Средиземно море. Човек би си казал – взел е един сал и е влязъл нелегално в Европа, да, ама не, обърнал се и се върнал пешком към селото си! Прекосявайки половин Африка пеш! Това е интересната африканска психика!
Мигел Бланко: Добре, да се върнем на туарегите – кажи ми откога туарегите са се превърнали в ловци на хора?
Хуан Хосе Ревенга: Откогато има сведения за тях – щом са ловували за египетските фараони, значи имат известна специализация от известно време. Това за по-древните времена, а после са работили като наемници и са пълнели корабите с роби за америките. Ловували са в Занзибар, Дакар и т.н. Говорим за повече от 50 милиона човека, които са били хванати от тях.
Мигел Бланко: Много интересно ми беше да видя остров Горе– островът на робите, в който е вратата от която нямало връщане назад – какво количество страдание е събрало това място, нали?
Мигел Бланко: Доколкото знам много афроамериканци, които в момента живеят в Америка отиват на това място, защото знаят, че техните предци са минали оттам. За повечето от тях това е страшно емоционален момент и много от тях плачат на вратата на робите.
Хуан Хосе Ревенга: О, да, Мандела е бил там в Къщата на робите и е плакал. Колкото и да си нечувствителен, като влезеш в Къщата, като видиш клетките, в които са слагали робите, няма как да не се натъжиш. Клетките имали за цел да подготвят хората за
пътуването. Мъжете трябвало да тежат минимум 60 кг, за да могат да понесат пътуването – това са робовладелските изчисления. На тези места угоявали мъжете и жените, за да имат някаква сигурност, че ще пристигнат живи. Имало е, естествено, и клетки за наказания – на това място Мандела е плакал... И над цялото това нещо са живеели търговците – с всичките луксове, които може да си представи човек за това време. Освен това са имали и едно малко дворче – полукръг, на който се осъществявала търговията – място за пазар. На края на това дворче е именно вратата, от която няма връщане, която гледа директно към Атлантическия океан.
Какво ли са можели да си мислят тези хора, който вече качени на кораба са виждали за последен път своята земя, без надежда, че някога ще се върнат отново – при семейството си, при близките си, на родното си място!
Мигел Бланко: Те едва ли са знаели, че никога няма да се върнат тогава.
Хуан Хосе Ревенга: Ами, да, както и не са знаели какво е да живеят в плен, това са били едни от най-свободните хора на планетата, живеели са абсолютно далеч от всякакви окови, с единственото притеснение да ловуват и да изхранват себе си и семействата си. И изведнъж – залавят те туарегите, продават те на арабите и те от своя страна те продават на белите.
Мигел Бланко: 50 милиона са излезли през вратата...
Хуан Хосе Ревенга: И са пристигнали 25 милиона. Защото натоварвали корабите двойно, изчисленията сочели, че само половината издържат пътуването. Затова африканците с право казват – много се говори за геноцида над евреите, а никой не споменава нашата участ – 25 милиона умрели от пътуването – и са прави наистина, защото в историята лесно се забравят неудобните факти. Това са големите грешки на човечеството, които продължават да се правят, но това е положението, явно всичко е заложено в човешкото същество.
Мигел Бланко: Намекваш за това, че в Африка продължава да има роби?
Хуан Хосе Ревенга: Да. Говори се за зони в Мавритания, където си съществува робовладелското общество – там не става дума за това дали е легално, там е абсолютно нормално да си има роби! Самото население го възприема като нещо съвсем в реда на нещата!
Мигел Бланко: Интересното е, че в Мавритания робите са цветнокожи – точно както едно време.
Хуан Хосе Ревенга: Да, и също така интересно е, че арабите, въпреки че са търгували с робите, те са ги и превръщали в поклонници на исляма, за да може да се развива религията им. В момента като отидеш в петък в Дакар, и виждаш всички наоколо коленичили и молещи се, впечатляващо е наистина! Религия, която ги убеждава, че настоящия живот е ада, а след смъртта почват истинските преживявания.
Мигел Бланко: Хубаво, хайде преди да отидем към джамиите, за които говориш да кажеш нещо и за берберите... Кои са били те?
Хуан Хосе Ревенга: Това са били египетски роби – работели са за фараоните и са били използвани за строежа на пирамидите. Туарегите са ловели и бербери. В крайна сметка туарегите също така са се смесили с тях и така тяхното затворено общество е добило свежа кръв и се е спасило от генетично изродяване и респективно гибел. Тези прозрачни очи, толкова светли, които в днешно време впечатляват у някои от туарегските племена, се дължат именно на берберската кръв.
Мигел Бланко: И в днешно време продължават ли туарегите да са верни на традициите си?
Хуан Хосе Ревенга: Да, напълно. Продължават си по установените традиции, отпреди 500, че и повече години – следват маршрутите си; живеят както и преди; ядат нещата, които са яли и преди. Тези, които живеят като туареги и посрещат туристи са абсолютно шменти-капели. Един истински туарег никога няма да живее от туризъм. Един туарег освен всичко останало е и горд.
Мигел Бланко: А истина ли е тази прословута тяхна гостоприемност – че като те приемат в шатрата си...
Хуан Хосе Ревенга: О, да, биха дали живота си за теб. Прословутата арабска гостоприемност има своя апогей при туарегите. Биха те бранили с живота си, а дори се е случвало да убиват своите братя, само защото не са се държали добре с госта си.
Мигел Бланко: В момента по телефона слушатели питат как е възможно туарегите да се определят като мъже на честта, при положение, че са се изхранвали от това да ловуват хора?
Хуан Хосе Ревенга: Разбира се, че няма друго обяснение освен това, че са били други времена. В историята на човечеството е имало много сурови моменти и светът го е добутал до днешни времена в тоя си вид и заради тези зверства, които са се случвали.
***
Бани съществува – не е само легенда, стигнахме до него, еуфорията ни кара да забравим всички трудности, през които минахме, струва ни се невъзможно, че стигнахме дотук. Една след друга се появяват джамиите, коя от коя по-невероятни. Построени са от кирпич и декорирани с филиграни, които увеличават красотата и мистерията в тях. Когато в екстаз се разхождаме през тези фараонски конструкции, ни приближава необичайно висок мъж – почти два метра, с глава покрита с чече – тюрбана на туарегите – свещеникът на града иска да ни види. Като видях този свят мъж в напреднала възраст и едва четирсетина килограма, първото нещо, което ми дойде наум, беше, че едва вижда с едното око от ужасяващо перде, което грози и другото око. Гледа те фиксиращо, сякаш разсъблича душата ти, започва да говори арабски от толкова стари времена, че се налага гигантът, който ни посреща, да превежда на френски. Бани е свещения град на Мохамед – тук той заповядал да се построят седем джамии, за да се занимават демоните на исляма, като им казал, че няма да могат да се върнат на земята, докато не построят тези седем джамии. Джамиите са построени и странното е, че по време на нашия престой не видяхме никой да работи по тях. Джамиите на Дявола са поредната мистерия, която гостът ни ще разкрие.
***
Мигел Бланко: Къде е Бани?
Хуан Хосе Ревенга: Бани е в пустинята на Буркина Фасо. Има само един път дотам, големи трудности видяхме при наемането на кола, за да стигнем, защото даващите под наем търговци отказваха като твърдяха, че ако наистина стигнем дотам, ще унищожим колата им. Това беше докато не се срещнахме с един бивш шофьор на камион, който е пътувал много и точно в тази зона и каза – мога да ви заведа дотам, мястото съществува и не е просто една легенда. Там, между другото, това е проблем – почти всички твърдят, че това е легенда – казват, ще те заведем до тях и те водят към пещери с рисунки, забълничкват те, но не те водят до седемте джамии. Това в крайна сметка е Африка и наистина човек свиква с подобни, да ги наречем капанчета. Въпросният шофьор още в началото каза седемте джамии, като ние изрично не казвахме цифрата, така разбрахме, че знае за какво говори. Сложно пътуване се оказа, далеч от градове, в средата на пустинята без да можеш да заредиш бензин, без никакви удобства... Ето и един детайл, който също не е за подценяване – зареждаме колата с гориво и в някакъв момент се усещам, че твърде много време се зарежда – поглеждам и виждам, че той е насочил пистолета извън резервоара и го оставя да се излива на земята! Резервоарът вече се е напълнил, но той го изхвърля, за да ни накара да платим повече. В крайна сметка човек от всичко се учи и на следващото зареждане много внимателно следиш какво прави бензинджията. Общо взето от целия характер на пътуването в Африка основното е, че не можеш да се разсеяш дори и за секунда, защото направиш ли го, някой ще се възползва от теб. Започваме пътуването – както вече споменах към 700 км на ден по черни пътища, с отворен прозорец, защото колата няма климатик. Колата отдолу цялата е в прах и тая прах отново влиза и отдолу – в резултат на което ние бяхме в една смесица от кафяво и черно по кожата, по дробовете ни, въпреки превръзките които носехме ... Много трудно пътуване, духът ни беше много сериозно сломен – и с всеки изминал ден ставаше по-трудно да продължим... Едновременно с това намаляват запасите ни от храна, много по-малко места, където да можем да хапнем или да закупим някаква храна, не можем да се изкъпем – представи си как се чувстваш в една такава ситуация. Докато един ден не стигнахме до подножието на една планина, където виждаме конструкция – първата джамия – вече бяхме в Бани.
Мигел Бланко: И какво е мястото?
Хуан Хосе Ревенга: Мястото е магично от първия момент – джамиите са огромни – коя от коя по-големи, направени от кирпич, но изключителна архитектура, наистина. Една от тях има повече от 100 колони, прекарахме една от нощите си в една от колоните.
Мигел Бланко: Оставиха ви да спите в джамиите?
Хуан Хосе Ревенга: Да останем за през нощта – да, но да се махнем преди разсъмване беше условието.
Мигел Бланко: Това пък защо, за да не пречите на утрешната молитва ли?
Хуан Хосе Ревенга: Ами, не, не знам, всъщност свещеникът там ни даде разрешение да останем за през нощта, като по принцип не оставят никой да спи вътре, защото се страхуват някой да не вандалства. Историята от устата на този мюсюлмански свещеник беше много впечатляваща – за това как седемте джамии са построени по желание на самия Аллах, който чрез Мохамед възложил на демоните да строят джамиите и да не му пречат да управлява света през това време. И той казва – най-странното е, че тия джамии вече са готови и демоните могат да се върнат на земята.
Мигел Бланко: Значи, току-виж демоните са се върнали на земята?
Хуан Хосе Ревенга: Всичко е възможно. От това, което се случва май съвсем директно си работят в момента.
Мигел Бланко: Добре, а оцветени ли са тия джамии?
Хуан Хосе Ревенга: Както ти споменах – от кирпич са, много богато издълбани, с повече от сто колони в едната от тях, как е възможно подобна архитектурна виртуозност да се изпълни от един племенен народ в средата на пустинята? Доста знания трябва да имаш, за да постигнеш това нещо и то да не ти се срути на главата. Никой не казва откъде са получили знанията, за да го направят. Местните говорят за това, че са идвали хора от съседните племена, от други места, но не ти казват кои са били, каква народност са, въобще – мистерия е присъствието на подобни конструкции там. Да не говорим, че не виждаш някакви инструменти, съоръжения с които да си помагат, не виждаш и никой да работи по тях.
Мигел Бланко: Кой ги е направил?
Хуан Хосе Ревенга: Ами този въпрос остава – кой ги е направил? Теорията твърди, че са демоните на исляма. Естествено това няма как да го докажем. Придържаме се към тезата, че местните са ги издигнали. С каква технология?
Мигел Бланко: Голям ли е като население Бани?
Хуан Хосе Ревенга: Не повече от 100 – 150 души.
Мигел Бланко: И има седем джамии?!
Хуан Хосе Ревенга: Да, седем. В средата на пустинята, няма и дървета, от които да направиш някакви инструменти, как подготвяш кирпича, как правиш въжета, за да го вдигнеш.
Мигел Бланко: На път сме да приключим вече – бяхте ли в страната Тата Сомба?
Хуан Хосе Ревенга: Тата Сомба също беше цел в нашето пътуване – продължихме към Бенин, към люлката на вуду религията. Страната Тата Сомба е на границата на Бенин и Нигерия – има нещо като замъци в африкански стил, цветни – много впечатляващи и това са защитни укрепления. Защитни, но е нямало армии от другата страна, имало е по-малки поселения, които, да можело е да нападнат, но чак такива укрепления за тях едва ли са били нужни. Тогава? От какво са се защитавали? От другата страна на въпросните замъци са били племената фон и юруба, където са родени най-могъщите магьосници на Африка, които създали вуду.
Мигел Бланко: И замъците са били построени, за да не влязат магьосниците в техните територии, така ли?
Хуан Хосе Ревенга: Да. За да не влезе въпросното течение и религия навътре в Буркина Фасо и Централна Африка.
Мигел Бланко: Интересното е, че религията все пак е навлязла в Америка, оцеляла е дотам.
Хуан Хосе Ревенга: Да, това е нещото, което търговците с роби не са знаели – какви хора прехвърлят към Америките. Отнасяли са едни от най-могъщите магьосници на Африка. Фон и юруба са се смесили с тези, които са били на Карибите. А на Карибите местните са били канибали. Върху това наслагваме и католическата църква, която също с могъщ размах иска да завземе целия Нов свят. Тя пък казва – яжте и пийте, защото това е моята кръв. Принаждаме и вуду религията и оформящата се като единствена цел в целия този фарс – омразата към белия човек – робовладелеца, който експлоатира робите. Така се създава страхотията в Америка.
Мигел Бланко: Понеже и друг път сме си говорили за религията вуду – сподели най-силното си преживяване в Африка, свързано с нея. С малкото уточнение, че не бива да се свързва черната магия с религията вуду.
Хуан Хосе Ревенга: Да, това абсолютно. Това, което е съществено за вуду е, че това е най-старата религия в света. Седем хиляди години история – на фона на 1500-те години на исляма и 2000-те години на християнството. Седем хиляди години са ужасно много време, за да греши човешкото същество.
Мигел Бланко: И какво си виждал ти толкова впечатляващо – от черната магия, например?
Хуан Хосе Ревенга: В Абомей съм виждал, на реката Моно също съм виждал вуду церемония. Какво съм виждал? На река Моно имаше една церемония – цялото село събрано. Церемонията не я правят в наша чест – общо взето на такива скалъпени церемонии не се заблуждаваме да присъстваме. Просто се случихме на мястото, от известно време не беше валяло и церемонията беше с цел да се предизвика дъжд. Позволиха ни да снимаме, но ние там на място нямаше как, а и не искахме да правим монтаж. Просто заредихме камерите и започнахме да следим церемонията. Направиха нещо като кукли от слама с форма на конус – доста високи – към два метра. Те започват да се въртят – с рисунки, с рога, сериозна украса.
Мигел Бланко: И вътре някой движи това?
Хуан Хосе Ревенга: На теория вътре има някой, да. Когато започне да се върти и да се приближава към хората те бягат, защото духовете на вуду ще ги отнесат в тъмния свят, от другата страна на моста. В един момент въртенето спира. Вдигат едната кукла – и аз не видях никой да излезе отвътре. Още по-интересното е, че и на записа не се видя някой да излиза оттам – а ние го гледахме кадър по кадър!
Мигел Бланко: Как така никой? Как се движеше тогава?
Хуан Хосе Ревенга: Нали ти казвам – фигурата богато украсена, през цялото време я пръскаха с кръв от една прясно заклана коза – и не се видя да има някой – пък това е огромна фигура – конус с диаметър два метра и височина два метра. Не се видя никой вътре! Казваме си, има някакво шменти-капели и почнахме да следим за шашмата – викаме си, я сега, ако пак го покрият все ще видим когато се вмъква някой под конуса. А те отново си слагат една фигурка от кал с височина към метър и широка петдесет сантиметра – покриват я с тоя конус фигурката, която е олицетворение на демона, който са пръскали с кръвта на козата... покриват фигурката с конуса и тя отново започва да се движи! Невъзможно?! Магия?! Измамили са ни?! Самонадеяно е, но трудно биха ни измамили.
Мигел Бланко: Слушатели звънят откъде ли не, казват, че говориш невероятно увлекателно...
Хуан Хосе Ревенга: Благодаря сърдечно.
Мигел Бланко: Ти в момента работиш и за една американска медийна група – изготвяте документални филми?
Хуан Хосе Ревенга: Да, точно така, оттеглям се към убежището си, където се залавям с текущите си задължения. Продължаваме обаче да работим и за испанската телевизия – и като цяло предстоят още много неща.
Мигел Бланко: Много благодаря за гостуването!
Хуан Хосе Ревенга: Удоволствието е изцяло мое.
Няма коментари:
Публикуване на коментар