Търсят се мъже за едно опасно пътуване - част V и последна

"Men wanted for Hazardous Journey. Small wages, bitter cold, long months of complete darkness, constant danger, safe return doubtful. Honour and recognition in case of success."


Мигел Бланко: Хайде да отидем към следващия Индиана Джоунс.

Нека сега представим следващият епичен изследовател – Джеймс Савой – запален археолог, чиито открития върху културата на инките и преди тях почти се равнявали на дарбата му да се представи и запомни с многобройни легенди за опасностите на джунглата. Умира на 11 септември в къщата си в Рено, Невада. Страдал от сърдечносъдово заболяване. Роден е в Белингъм, Вашингтон на 11 септември, 1927. Джеймс Савой успял да създаде своя собствена религия, имал много силно его и не го интересувало какво ще мислят другите. Търсенията му били още по-впечатляващи – търсел източника на живот, същкровището на Ел Дорадо, доказателства, че златото на Соломон произлиза от Южна Америка, а също и това, което синът му кръстил „отговорите на живота”. От реалните му открития най-важното е Вилкабамба – последното убежище на инките, бягащи от конкистадорите. Мястото, което Бингъм мислел, че е открил, когато се натъкнал на Мачу Пикчу в далечната 1911 година. Също така му се приписва, че е открил Гран Пахатен, преинков град. Откриването на Гран Вилайа, мрежа от 4000 каменни структури, които покриват територия от 259 кв км от гъста джунгла, помага на твърдението, че напреднала цивилизация е битувала в Перу – разделена от крайбрежието и Андите. Ала експедициите му го отвели дори и по-надалеч. Да чуем.

Мигел Бланко: Кой е бил този персонаж – Дъглас Юджийн Савой?
Лоренсо Фернандес: Да потърсят снимката му в интернет, защото ще се удивят – това е то, един истински Индиана Джоунс. Господин с голям мустак, който така привличал вниманието на индианците, с огромно сомбреро, което никога не свалял, с кърпа – Индиана Джоунс, какъвто Спилбърг го създаде. Част от историята е вече това, че Спилбърг е имал много източници за изграждане на образа, но тъй да се каже основната матрица е Савой. Бил е наистина впечатляващ човек – попил от толкова много религиозни учения, той наистина стигнал дотам да създаде своя собствена религия – Международната Общност на Христос. Тук има всякакви смески – от индуизъм, от есеи – бил е доста обсебен от ръкописите от Кумран в Мъртво море и стигнал до извода, че тези юдеи са говорели за нещо, което на него му резонирало – второто идване на Исус и това също е адаптирал в своята религия. Това, с което е допринесъл за археологията било да намери повече от 50 анклави в перуанската джунгла. Внимание – не говорим за речната джунгла, а за планинската джунгла. Да кажем, че ако е трудно да се движиш в речната джунгла, в планината определено категорично разбираш какво значи наистина да не можеш да се движиш и преживяването ти може много лесно да се превърне в абсолютен кошмар. В тази перуанска джунгла той търсил изгубените черти на културата Чачапояс, Хората на облаците или Воините на облаците. Те са хич не намясто в контекста на предколумбовите култури, защото били, по думите на Педро Сиеса де Леон, с бяла кожа и сини очи и нямали нищо общо с останалите етноси там. Още по-интересното е, че тези хора са избирали да строят градовете си винаги на височина над 3000 метра – оттам иде и името им – Хората на облаците, защото винаги под крепостите им имало одеало от облаци. В легендите си те споделяли, че под това одеало лежал инфрасветът с неговите сили и демони. И заради това да се предпазят от демоните, които имали име – инка, строяли градовете си толкова нависоко. Въпросът е обаче защо тези хора са строели крепости от типа на Куелап – което за да го стигнеш трябва да се подредиш в индийска нишка и да минеш една стена висока повече от 20 метра. Защо? Какви са били тези демони – възможно е да са били тези отдолу, но да не изключваме възможността някой да дойде и отгоре!
На 30 години Савой решава да организира експедиция, която се оказва пълен провал, защото тогава не знаел как и колко хора да организира, за да не страда експедицията от продоволствени проблеми, но накрая успява да стигне до едно място, което днес е много рядко посещавано – Лагуната на кондорите. Това е било най-свещеното място за културата Чачапояс. Това, което видял там било много еволюирала култура, която мумифицирала мъртвите, овесвала ги на клифовете, които били в подстъпа към лагуната и освен това открил серия ковчези, които вероятно кореспондирали на най-мощните социални класи на въпросната култура, наподобявали огромни тотеми, в чиято вътрешност се слагало тялото. Тези тотеми и мумии, които гледали изследователя с празен от стотици години поглед и предполагам са накарали Юджийн Савой да си помисли същото, което и целия свят, който ги е видял след това – „по дяволите това прилича на моаите от Великденските острови!”.
Мигел Бланко: Брех, много любопитно!
Лоренсо Фернандес: Приличат си страшно много! Очевидно не говорим за размера, който имат някои от моаите на Великденските острови, но е нещо с големина 2-3 метра понякога с части, които сякаш са взети от същия модел на моаите. Оттук насетне започва истинското проучване. Савой решава – ако отида напред ме чака славата или смъртта. Той реално търси приключението, определено. И благодарение на това си мислене в тази дъждовна джунгла е открил неща, които никой преди него не е успявал – повече от 50 града – Гран Сапосоа го открива 2004 година.
Мигел Бланко: А той реално е умрял 2007?
Лоренсо Фернандес: Абе, умрял е с ботушите на краката си. Умрял в опита си да обори това, което археологията – не само латиноамериканската, ами световната не пожелава да допусне – това, че е имало много структурирани цивилизации в тази амазонска джунгла и то далеч от представата ни с тези диви племена, които не са контактували с цивилизацията досега. Той успява да докаже това си твърдение и експедициите след неговата смърт също водят до този логичен извод – че въпреки трудностите на подобни сурови места там е имало развити цивилизации. Имах възможността преди относително малко време да говоря с един финландски изследовател – Марти Парсинен, който работи в зоната Акре, Южна Бразилия на границата с Боливия и точно на мястото, където се е загубил Пърси Харисън Фосет... и това, което откриват там, благодарение, но и за жалост заради сечта в амазонската джунгла, са геоглифи... но с огромен размер – около – 230 геоглифа, открити до момента. Говорим не за малка цивилизация, говорим за ГИГАНТСКА цивилизация, която е уседнала на това място в Амазония и се е покрила с това зелено одеало, което в момента е джунглата и сега го секат... Ако питаш Марти Парсинен сме много, ама много близко до това да открием Ел Дорадо ...
Мигел Бланко: Колко е любопитно това, което в момента ни споделяш за въпросните изследователи и как нищо от него не е част от телевизионните новини, за мен беше абсолютно непознато и вероятно за по-голямата част от хората...
Лоренсо Фернандес: Въпросната новина процъцри преди около 8 месеца, предполагам че, ние, които се интересуваме, все по някакъв начин си разбираме, но да мнозинството хора така и не узнават... Още по-любопитното е, че датирането на въпросните геоглифи – нека не мислим за фигурите от Наска за тях – колибрито, маймуната – не... в случая говорим за кръгови или квадратни конструкции с различни геометрични формации отстрани, понякога и във вътрешността, също така и неща, които оприличаваме на улици – поне два метра широки на 4 метра дълбочина – т.е. това е било направено с определена идея. Марти Парсинен ми каза – говорим за период от 2000 – 2500 години назад. Въпросните конструкции не са от времето на линиите на Наска, а на линиите на Палпа, които се смятат за по-антични и по-енигматични.
Мигел Бланко: И Савой как е огласявал откритията си – медиите следвали ли са го по петите, за да тръбят?
Лоренсо Фернандес: О, той успял да се обгради с хубав маркетинг. Зад него са стояли много географски дружества – основно, разбира се, британското и американското. Проучванията и откритията му са намирали отзвук в техните издания, другата страна на монетата е, че е имало определени групи, които остро го критикуват – включително казвали, че вече в последните години от живота му, той събирал по 7-8 хиляди долара за желаещи да участват в експедициите му, за да могат младите да се научат на занаята на изследователя. Дори и така да е, това не отнема обаче от факта, че този човек е открил невероятно много градове, които иначе щяха да си останат все още непроучени, както вероятно и много други все още са си там и чакат да бъдат открити. Тези дни последните информации, които се получават е, че точно в тази зона на Куелап, Гран Вирайя, Гран Пахатен – в тези високи над 3 000 метра планини, където те грабва сорочето – височинната болест... има над 15 – 20 неоткрити все още. И освен това – един от тях вече е локализиран от военните полети в зоната – на 3200-3300 м височина. Много добре запазен, погълнат от джунглата, но със страхотни постройки – съвсем извън мястото си в тая джунгла – мостове, постройки от тухли, като за тухли до момента се счита, че не са познати в предколумбовите цивилизации. Може да се каже, че сме пред нова енигма и когато човек се изправи пред тези градове, тези крепости, наум ти идва същото, което и на Юджийн Савой, когато открил Гран Сапосоа – вдигнал си пушката Уенчестър нагоре и изстрелял един куршум, а когато го питали какво правиш, отговорил: плаша апусите – боговете отгоре, защото най-вероятно от тях са се пазели.
Мигел Бланко: Много интересно преживяване ни достави тази разходка из новата ти книга – „Проклятието на изследователите”. А какво ли си е мислел Хенри Лот, когато открил тези рисунки в Тасили?
Лоренсо Фернандес: Хах, ами, да, представи си. Това е друг от 10те персонажи, за които разказвам в книгата и обещавам, няма да оставят индиферентен никой.
Мигел Бланко: Благодаря ти за гостуването и знаеш, че винаги си желан гост в нашето предаването.
Лоренсо Фернандес: Благодаря и аз и до нови срещи.

Търсят се мъже за едно опасно пътуване - част IV

"Men wanted for Hazardous Journey. Small wages, bitter cold, long months of complete darkness, constant danger, safe return doubtful. Honour and recognition in case of success."



Екстракт от предаването Espacio en Blanco, излъчено на 17 септември, 2011 година

Мигел Бланко: Разказахме първата история, а сега е време за нов пътешественик към друга част на света – малко по-студеничка. Да чуем.

Ърнест Хенри Шакълтън (Ernest Henry Shackleton) e ирландски изследовател, добил известност основно от експедицията си в Антарктида от 1914 до 1916 с кораба Endurance. Родил се през 1874 година, в ирландско семейство, в Килки. Умира през 1922 на остров Южна Джорджия. Ърнест е най-големия син от общо десет деца. Учил е в Дълуич Колидж (Dulwich College) – от 1886 до 1890. На 16 години влиза в търговската флота и започва да пътува с тримачтов кораб до много точки в света. На 20 вече е лейтенант, на 24 капитан. В 1901 за първи път плава с Робърт Фалкон Скот (Robert Falcon Scott) с дестинация Антарктида. През ноември 1902 стигат 82° 17′. Това е най-южната точка достигана до този момент. Заболява от скорбут и се налага да се върне в Англия. Това са първите стъки от приключението на този пътешественик...

Мигел Бланко: Разкажи за Ърнест, какви са неговите постижения, качества...

Лоренсо Фернандес: Изглежда е бил доста харизматичен и, бидейки ирландец, умеел да се забавлява, а също е бил надарен и с добра физика. Освен това, както се каза във въведението, той се ражда в семейство с общо десет деца, в бедно семейство, в което грубо казано не е имало храна за чинията на всеки. Тогава той решава да влезе в търговската флота и оттук започва неговата история. Явно е показал доста способности след като на 24 вече е капитан и тогава през 1900-та година среща другата легенда – Робърт Фалкон Скот, който организира експедиция за Антарктида. Говорим за онази епоха, в която отново започват антарктическите експедиции. До този момент само капитан Кларк Росс (James Clark Ross) на борда на корабите Terror и Rebus, 60 години по-рано е стигал до Антарктида. Ако в момента все още се говори, че Антарктида е най-неизследваното място на света, можем да си представим какво е било тогава. Тук не става дума за това враждебни индианци да стрелят по теб в Амазония, тук опасността е в тези 80 градуса под нулата, урагани с вятър от 300 км/ч, враждебната среда, която те обкръжава. И Шакълтън решава да влезе в тази експедиция на Робърт Фалкон Скот. Това е и онзи смешен момент, в който се прави една от сензационните обяви в Times, за която казват, че е градска легенда. Като търсят хора с опит за пътуването се публикува следното: „Търсят се мъже за едно опасно пътуване. Ниско заплащане, голям студ, дълги месеци в абсолютна тъмнина. Постоянни опасности. Съмнително е, че ще се върнат. В случай на успех ще получат признание и почести[i]”. Но явно говорим за хора от друго тесто, защото доста са се отзовали на поканата. И е наистина вълнуващо, защото това е моментът, в който Шакълтън започва да показва характер, който по-късно ще го отличи от останалите. В това време военните са на практика от аристократичната прослойка, каймака на обществото и те не се смесвали с обикновения екипаж от кораба. Реално корабите били на департаменти от една страна командващите и от друга обикновения екипаж. Освен в онази ничия зона, в която бил Ърнест Шакълтън. Било му все едно – и с двете страни се разбирал чудесно – и с командването и с екипажа. Тук започва да се гради неговата харизма, която ще му е нужна, за да извърши една от най-важните епопеи на историята, защото той не достига до крайната точка на своето пътуване, но прави нещо, което тези преди него, дори Фалкон Скот не успяват – да се върне жив, но да се върне жив с целия си екипаж!

Мигел Бланко: Не стигнал до Южния полюс, но се доближил?

Лоренсо Фернандес: О, да, да, доближил се. Той останал на тази първа експедиция, в която бил с Фалкон Скот, но изглежда не са били в най-добри отношения, защото на Скот тоя костелив ирландски характер не му харесвал особено. Останали около 87 мили, минали тази линия от 100 мили до полюса, която също така прекосил 1906 година, когато сформирал вече своя експедиция - Нимрод. В историята го оставя експедицията от 1914 година, когато купува норвежки кораб с име Поларис и преименува на Endurance, заради своего рода семейната емблема „ще победим с упоритост”. И така се ражда една легенда. Легендата за един кораб, който може да се сравни с Титаник. Легендата на Endurance.

Мигел Бланко: Който бил непотопим или?

Лоренсо Фернандес: Това е бил кораб, който имал двойно дървено дъно, облечен отново с дърво от екстремна здравина, от семейството на лавровите дървета. Този кораб е успял да спаси живота на екипажа. Той тръгва към Антарктида не с цел да стигне Южния полюс, защото той вече е достигнат, а да прекоси континента. Въпросът е, че останали вклещени в леда за 16 месеца. Дори не стигнали до това да стъпят на континента. Останали приклещени в Уеделско море.

Мигел Бланко: 16 месеца?

Лоренсо Фернандес: И това, което означава 16 месеца арктическа зима. И въпреки това този човек изважда сила от себе си успява да измъкне всичките си хора от тази зловеща ледена прегръдка. Стигат до земя, доближават до Слонския остров, където построили лодка, с която да се прекоси това покрито с ледове и пълно с ужасяващи течения море. Шакълтън тръгва с пет човека и представи си емоцията, когато два месеца след това се връща да прибере екипажа си.

Мигел Бланко: Какво станало по-нататък?

Лоренсо Фернандес: Ами изглежда биографите не са имали интерес към по-езотеричната част от случилото се по време на експедицията. И Шакълтън, и Амундсен са отишли към Антарктида с много сериозното убеждение, че ще открият нещо там. Големият мит около Антарктида е това, че под леда има следи от много отдавнашни цивилизации, за които човек отдавна е загубил спомените си. Съвременни открития могат обаче да хвърлят малко повече светлина върху подобни данни и да докажат, че тия хора не са били толкова объркани в разсъжденията си. През 2009 година една мултинационална експедиция и оглавена от Фаусто Ферачиоли (Fausto Ferraccioli) правят проучвания, включително и да вземат проби от 3 км и половина дълбочина. Те си дали сметка за различни неща. Едно от тях е, че под леда има езера – субглациарни езера, реки и температури горе-долу сходни с тези на повърхността. Това, което най-много ги учудило, е, че планинската верига, която е под леда, а нека не забравяме, че Антарктида е един от най-високите континенти на земята – средната височина е 2000 – 2200 км. Та, планинската верига, която е под ледената шапка, напълно противно на очакваното, приличала много на Алпите – много остри върхове, зъбери, а не заоблени, както се очаква от планина под ледена шапка от хиляди години. До какви изводи стигнали – много просто – ако тази планина има въпросната форма, това е защото ледът се е формирал много бързо. Много по-бързо, отколкото те са мислели, дотолкова, че вледеняването не е позволило на планината да ерозира така, както би следвало. Ето тук сякаш археолозите, изследователите, учените, историците с неортодоксални възгледи – в днешно време май проклятието е да си неортодоксален – смятат, че ако действително това заледяване се е случило толкова бързо има реална вероятност да се е случило върху места обитавани от предишни цивилизации, цивилизации, които в един момент са търсели нацистите от Третия райх. За нацистите се казвало, че единия им крак бил на земята, а другия на Атлантида. Това било начин да се обезценят вярванията на тази част от археологията, която се занимавала с търсенията от страна на нацистите както на свещени обекти, така и проучването на такива малко по-различни места.

Мигел Бланко: Добре, да продължим със Шакълтън – не постига целта си, но се връща жив, нали?

Лоренсо Фернандес: Това е то триумфът на Шакълтън. Да, не успява да прекоси континента, но излизат живи от това място, на което много други са загинали. Амундсен стига до южния полюс и оставя палатка с писания, в които предупреждава конкурентите си – в случая Робърт Фалкон Скот, че той вече е стигнал. И Фалкон Скот, знаейки, че няма провизии за връщането все пак стига  до Южния полюс. Представи си какво им е било на тия хора, които на всичкото отгоре останали на 17 км от местата, в които имало дървени къщички, които за подслон нямало много да свършат работа, но в тях имало провизии. Останали си на това разстояние. Без съмнение Шакълтън е бил много по-интелигентен, защото когато останал на 86 мили от Южния полюс, когато бил в тази най-южна точка преди Амундсен да успее да стигне до Южния полюс, защото той си дава сметка, че не може да продължи. В този момент Шакълтън изковава една от известните си фрази – „по-добре да се върнем като живи магарета, отколкото като мъртви лъвове”.

---

[i] "Men wanted for Hazardous Journey. Small wages, bitter cold, long months of complete darkness, constant danger, safe return doubtful. Honour and recognition in case of success."

Търсят се мъже за едно опасно пътуване - част III

"Men wanted for Hazardous Journey. Small wages, bitter cold, long months of complete darkness, constant danger, safe return doubtful. Honour and recognition in case of success."

Екстракт от предаването Espacio en Blanco, излъчено на 17 септември, 2011 година

Мигел Бланко: Нека отидем към следващия персонаж от историите, които в момента ни разказваш – този, който търсил град Зет във времена по-близки до нашите.

Лоренсо Фернандес: Пърси Харисън Фосет – за мен е изследователят образец, да кажем, че той е начело в личната ми класация. Това, което аз направих за написването на тази книга „Проклятието на пътешествениците”, бе да избера 10 персонажа и да се опитам да бъда на местата, на които те са били. Общо взето, ако не отидеш и не видиш местата, за които ще говориш, е много по-трудно, а вероятно и нереалистично. Това е един опит да разбереш защо въпросните хора са отишли там, какво са преследвали, до каква степен са били вманиачени в идеята, защото голяма част от пътешествениците изобщо не са се върнали. Пърси Харисън Фосет, например е една от енигмите на 20 век. Той се ражда в Търки (Torquay), Англия, в 1867 година и от малък е бил подложен на сериозна военна дисциплина. Баща му е бил изявен член на Британската кралска армия, бил е командирован в Индия, а по онова време Индия е била едно от най-екзотичните места, където хората могат да живеят не само с армейската дисциплина, но и да се запознаят с друга хилядолетна култура. Това се случило с младия Пърси Харисън Фосет. Впоследствие на 18-19 години бил командирован в Тринкомали, Цейлон (Шри Ланка), имал шанса да се разходи из тези древни храмове и да поговори със свещениците им и си дал сметка, че тези хора не са диваци. За Пърси може да се каже, че съчетавал в себе си армейска дисциплина и съответно анализаторска мисъл, но също и нещо, което в днешно време е загубено, а именно пара-научното търсене... Той настоявал да научи повече за митовете, защото за него те били формата, носителя на историята на миналото. Убеден съм, че в много случаи ние губим като се отнасяме с пренебрежение към истории, които определяме като митове или просто „бръщолевенето на древните”. Това е средата, в която се изгражда характерът на Пърси, любопитството му и мирогледа му. Птичката му каца на рамото през 1906 година, когато Британското кралско географско дружество го изпраща в Боливия с цел картографиране на Боливия, Бразилия, Перу – да кажем да нарисува границата, която тогава е била джунглата и респективно не е съществувала. Тук е срещата му с митовете. Когато има възможността да отиде в националната библиотека в Рио де Жанейро – това си е направо детективска история – в сектора на „странните книги”, попада на странен документ. Заради номера, с който е озаглавено, защото нямало свое собствено име, го нарича „Документ 512”. В него се говорело за експедиция в първата половина на 18 век, реализирана от португалски изследовател – Франциско Рапосо. Този, за който споменахме, че се запилял 10 години в джунглата, опитвайки се да намери нещо. И той намерил нещо, а това нещо, било отпечатано в „Документ 512”. Какво било? Град. Прекосил огромната планинска верига на Мато Гросо и намерил град абсолютно безлюден. Този град нямал нищо общо с културите, които този човек до момента познавал в тази Америка, която вече може да се нарече постколумбова. В този град имало огромни храмове, арки, подобни на римските, в основите им имало надписи на непознат език, идоли, огромни колони – бил наистина странен град. Нещото, което обаче привлякло вниманието на хронстите от това време било, че сякаш градът бил изоставен вчера. Къщите били перфектни, къщните принадлежности също, но без съмнение, сякаш изпарени във въздуха, защото там нямало никой.

Мигел Бланко: Много любопитно. И как се организира Фосет да отиде към този град, наречен Зет?

Лоренсо Фернандес: Зет било името, което Фосет дава на града. Както вече споменах Фосет се интересувал от митовете, от съпътстващите науката детайли, или да кажем от паранаучните неща. След време един негов приятел, авторът на „Мините на цар Соломон”, сър Хенри Райдър Хаггард, му подарил една малка статуя – около 20 см. В гръдната част на този идол имало букви от непозната азбука, които много впечатлили Фосет, защото били абсолютно копие на тези, които Рапосо отразил в „Документ 512”. Това за него било доказателството, че този град не само съществува, но и Рапосо е бил там, а ако той е бил там, защо и самия той да не успее. Така той се решава да тръгне да търси този град след един тъй да се каже рисков живот – да оцелее от малария, от атаките на враждебни индианци и т.н. Той организира експедиция, осъзнавайки, че има само две възможности – да намери града и да влезе бляскаво в историческите писания или отново да влезе в тях, само че чрез смъртта си.

Мигел Бланко: И какво се случва по време на експедицията.

Лоренсо Фернандес: Доста интересни работи.

Мигел Бланко: В коя година се случва това?

Лоренсо Фернандес: 1925. Биографите, които са изследвали живота на Фосет са много заинтригувани от факта, че формирайки експедицията, Фосет вика само двама човека. При това – абсолютно без опит в такава среда. Той започва да организира експедицията на живота си, с която може да влезе в историята, и в нея включва сина си Джак Фосет и неговия най-добър приятел – Ралей Римел– и двамата абсолютни зайци и с никакъв опит в пътуването. Също интересно е, че той се опитва да финансира експедицията, която безспорно е била доста скъпа чрез различни дружества – Британското кралско географско дружество, както и с един вестник – North American Newspapers Alliance, на който обещава да прави и предоставя дневна хроника на пътуването и да ги изпраща от точките, където има телеграф. Това е страхотно, защото в момента може да се проследи ден по ден пътуването им. В хрониките например, четем как минавайки през лагера на „Мъртвия кон” – интересно име, нали – та оттам се виждали тези огромни колони, за които местните казвали, че светят през нощта – колони от кварц, от които излизали странни светлини. Това вече е било отбелязано и в хрониката на Рапосо. Това била следата, която Фосет следвал, абсолютно убеден, че е на прав път. Въпросът е, че в един момент, минавайки през лагера на мъртвия кон, след като имал възможността да говори с няколко местни вожда, които го информирали че отвъд планините има серия гигантски статуи, когато Фосет е с усещането, че ей сега ще се достигне до града Зет, е моментът, в който изчезва. Изпраща последната хроника на сина си Браян Фосет и оттам насетне – от март 1926 година мълчание.

Мигел Бланко: И нищо повече не се знае за него?

Лоренсо Фернандес: Не, нищо. Едно от дадените обяснения защо е тръгнал толкова бързо и е разчитал на мъглявите обяснения на местните индианци е, че имало един зъболекар мултимилионер – Александър Хамилтон Райс. Знаеш, че подобен тип експедиции почти винаги имат нещо като външен враг – и в тоя случай, въпросния Александър Хамилтон Райс имал доста повече пари и способности да организира такава експедиция, да я направи по-голяма и сигурна. Фосет разбира, че Александър вече е заминал да търси град Зет и това е моментът, в който той решава, сякаш наистина доста прибързано, да тръгне. И след това, както ти казвам няма нищо като информация. След това е имало търсения на Фосет, но това е. Последното съобщение на Фосет – доста драматично, защото казва, че Римел е доста зле, не можел да ходи, което изглежда също е давало отражение върху Джак Фосет, който е бил по-здрав, но в тая джунгла, както всички знаем е доста трудно и сякаш от по-голямо значение е умствената сила, отколкото физическата. Последното, което оставил написано било, че нещата отиват на зле, че не знаели какво ще се случи, но ако изчезнат, да не ги търсят, защото ако той не знае как да излезе оттам, никой няма да може. Естествено е имало няколко експедиции след това, но всичките завършват по един начин – изчезват.

Мигел Бланко: Да не би пък да са намерили Ел Дорадо и да са сграбчени от проклятието?

Лоренсо Фернандес: Еми, това твърдя аз при писането на книгата – това е романтичното ми обяснение ;) – че Фосет стига до град Зет, и както твърди митът – който влиза, не излиза – и си е останал там.

Търсят се мъже за едно опасно пътуване - част II

"Men wanted for Hazardous Journey. Small wages, bitter cold, long months of complete darkness, constant danger, safe return doubtful. Honour and recognition in case of success."



Екстракт от предаването Espacio en Blanco, излъчено на 17 септември, 2011 година

Мигел Бланко: Хайде с изследователите. Първият, който търси Ел Дорадо е испанец.

Лоренсо Фернандес: Така е, то и няма как да е по друг начин. Франсиско де Орейяна, в момента сме на 500 годишнината от рождението му, родил се е в Трухийо, та цялата година ще има събития по тоя повод. Това е един от най-колоритните изследователи, а освен това има и кръвна връзка с Франсиско Писаро. Това е бил човек на неговото си време.

Мигел Бланко: Както е и трябвало да бъде – един човек от Екстремадура, каква сила трябва да притежава в себе си, за да тръгне на едно такова пътуване.

Лоренсо Фернандес: Това, което е пристигало като новини оттам е било малко и предимно лошо. Знаело се е, че има цял нов свят, но той вече не кореспондирал с идеята за рай на земята, с която Колумб надарил човечеството. Той описал новия свят като градина на Хесперидите с чудни птици, към които местните се приближавали и общували по магичен начин. Картинката се сменила в следващите стотина години. Раят мутирал жестоко – бил рай за диваците, в който само хората в абсолютна безизходица се осмелявали да търсят нов живот. Та, Франсиско де Орейяна е бил доста кален мъж и доста находчив за времето си на 16 години отива и освен това отива към мястото, където се намирала най-голямата империя, която стара Eвропа е откривала – тази на инките. И не само това – той се оставил под заповедите на Писаро. И в равнините на Качипампа, Куско, е където губи око – и оттам и онзи характерен за него образ с парчето плат и приликата му с пиратите. Това, което отличават хронистите е, че той е бил много справедлив, много интелигентен и най-вече много близък до местните. В етапа, в който бил губернатор на Сантяго де Гуаякил, той се заел с това да научи диалектите, които се говорели в джунглата – нещо, което по-късно му спасило живота. Точно там той за първи път чува за Ел Дорадо. Той узнава за една област в Колумбия, позната като Замъкът на Златото, в която имало свещена лагуна, която принадлежала на етнията на муиските, която се наричала Гуатавита. На това място започва да слуша историите на хронистите, в които те говорели за Себастиан де Белалкасар, Хуан де Сепулведа. Последният бил свидетел на следната сцена – всеки ден вождът на племето бил в средата на лагуната в един сал и след това не го облекли в доспехи от злато, защото това им се струвало малко, ами го обдухвали със злато – с едни тръбички духвали златен прах, с който покривали цялото му тяло – защо? Защото това било много по-подобаващо за един полубог. След това той се къпе, златото се губи и на следващия ден се повтаря същата операция. Това представи си докъде е вдигнало градуса на златотърсачите. Както ти казах там са били Себастиан де Белалкасар и той стигнал до следното – ако златото е тук – нека се опитаме да го измъкнем. Направили огромна човешка верига от индианци, всички въоръжени с тикви и се опитали да ... изпразнят лагуната. Представяш ли си? Лагуната обаче, се оказала по-дълбочка. Естествено тия хора не са били съвсем наред с главата, но успели да свалят нивото на водата в лагуната с около 2 метра. И излезли няколко тона злато оттам. Треската, която се е провокирала от това дала подклаждане за съществуването на първоизточник – трябвало да съществува място, откъдето да излиза това злато – и това място вече е кръстено Ел Дорадо.

Мигел Бланко: Какво направил Орейяна после?

Лоренсо Фернандес: Орейяна веднъж ситуиран в Сантяго де Гуадакил почти по случайност подочул, че малкият доведен брат на Писаро организира експедиция от Кито, за да търси не само Ел Дорадо, но и страната на канелата. Струва си да припомним, че по онова време цената на канелата е била много близка до тази на златото. Орейяна прекосява Андите за да се включи в експедицията. Гонзало Писаро бил с 4 хиляди мъже индианци, 80 конници и 2000 прасета.

Мигел Бланко: Прасета?

Лоренсо Фернандес: Прасетата щото трябвало нещо да се подхапва по пътя. Изглежда по някое време са разбрали, че в папагалите ара няма толкова месо, колкото им се искало да има. Когато обаче Орейяна стига до Кито, експедицията вече е потеглила. Орейяна с 64 човека приближава височините на Андите, минава масива Уаскаран – 6 400 м и се врязва в джунглата в търсенето на Ел Дорадо и на канела и като след извеестно време свързва с Писаро. Експедицията се превръща в тотален кошмар – хиляди иднианци и стотици бели са на ръба на лудостта в този зелен ад, в който няма как да се ориентират, в това райско кътче за всякакви видове насекоми. Орейяна обаче, бидейки човек, който поназнайва диалектите на джунглата е изпратен от Гонзало Писаро за помощ. Гонзало му казал – тук има голяма река, ще направим кораб – с конете, които вече са почти мъртви от умора, ще ги убием, от кожата им ще направим духала, от дърветата ще направим бригантина – качваш се ти с твоите хора и опитай се да намериш помощ, че ако ли не, умираме си тука. Тъй се и случва, качва се на кораба пред погледа на войниците, които представям си как са се чувствали и така Орейяна не намира Ел Дорадо, но пък километри надолу, той си дава сметка, че реката се влива в друга, по-голяма река.

Мигел Бланко: По кой ръкав се е спускал?

Лоренсо Фернандес: Говорим за нещо, което тогава не е било именувано даже. В някакъв момент стигат до срещата си с възнисичък индианец, за да го питат в коя посока да продължат, за да стигнат до някое племе, което да помогне на мъжете останали по-нагоре по течението. Тук се натъкват на враждебните стрели на едни мащабни жени, които се изправят срещу въоръжените мъже на Орейяна – прословутите амазонки. Тук стигаме до именуването на реката като Амазонка.

Мигел Бланко: И какво станало?

Лоренсо Фернандес: Стигнали до устието на Амазонка – до бразилските острови, които са накрая. Там Амазонка прави прословутата вълна в Атлантика, по която може да се сърфира и в момента доста сърфисти ходят там, защото вълната може да достигне няколко метра. Орейяна е страшно впечатлен от това, което вижда, но едновременно с това е и натъжен – опитва се да се върне и да помогне на Гонзало Писаро, но впоследствие с консенсус на хората около него, решават, да се върнат, вместо да загинат и те в зеления ад. Взели брутално решение, но пък се върнали живи. Гонзало Писаро обаче все пак успял да оцелее и като се завърнал в Кито нямало 4000 местни, 80 местни и 2000 прасета. Връщали се само 40 конници, местните се пръснали из джунглата и естествено ни едно прасе. Решили да съдят Франсиско де Орейяна, но той бил защитен от собствените си войници, които твърдели, че той е искал да се върне, но мнозинството надделяло. Орейяна се връща в Испания, разказва историята си и отново се омаял от идеята за Ел Дорадо – той бил сигурен, че съществува тоя град. С нови сили след 4 години той отново прекосява Атлантика с нова експедиция, стига до Амазонка и отново се хвърля в приключението. И не се върнал.

Мигел Бланко: Изчезнал?

Лоренсо Фернандес: Умрял в това си начинание да намери изгубения град. Според преданията всеки, който се е опитал да намери Ел Дорадо е застигнат от проклятие, говори се, че изключително чистите духом могат да достигнат до изгубения град, но цената, която трябва да заплатиш за сбъднатата мечта е да не се върнеш никога.

Търсят се мъже за едно опасно пътуване - част I

"Men wanted for Hazardous Journey. Small wages, bitter cold, long months of complete darkness, constant danger, safe return doubtful. Honour and recognition in case of success."

Екстракт от предаването Espacio en Blanco, излъчено на 17 септември, 2011 година

Каним ви да попътувате с нас. И ще бъде чрез разказите на най-неустрашимите пътешественици на историята. Изследователи, които чрез пътуванията си са ни отворили вратите към нови светове. И така – заповядайте в нашето пътуване през пустини, джунгли, ледове, в търсенето на хора и нови места.

Мигел Бланко: И за това пътуване ще имаме специален водач – Лоренсо Фернандес Буено.

Лоренсо Фернандес: Добра вечер на всички.

Мигел Бланко: Удоволствие е, че си с нас.

Лоренсо Фернандес: О, за мен е чест.

Мигел Бланко: Ще се възползваме тази вечер от безбройните ти пътувания, а също така и от представянето на новата ти книга – „Проклятието на пътешествениците” – в нея има биографии, които не могат да те оставят равнодушен. Това са хората, които са разширили света за нас, минали по нови пътища, през нови места...

Лоренсо Фернандес: И хора, които освен това са се опълчили срещу установеното, с много широк мироглед – почти енциклопедичен, хора, които са научили много неща, благодарение на страстта, с която са отивали към нови места. Също така съм сигурен, че благодарение на тях имам страстта към пътуването, както и много хора по света. Страстта да откриваш и да търсиш в свят като нашия, в който сякаш вече всичко е открито, ясно и подредено. Тъкмо тези хора навремето са доказали, че не всичко е открито...

Мигел Бланко: И остава още много за откриване – в момента се говори за петроглифи в джунглата, които са тотално неизвестни за науката.

Лоренсо Фернандес: Говорейки за Амазония аз смятам, че всеки човек трябва поне веднъж в живота си да отиде там – за да си даде сметка за враждебността на тази среда, да види колко е трудно там и срещу това слагаме невероятна обсесия на големи народи – инки, маи, мочики, ацтеки да се настанят именно там – в джунглата, сякаш са искали да се защитят от нещо. Сякаш наистина тази зелена стена се е вдигала по желание – те знаели, че това е начин да се защитят от тези богове, в повечето случаи с човешки лик, които все ги преследвали. Аз имам своите съмнения във връзка с това далечно минало – че цитираните народи са имали огромен страх от нещо, което идва отгоре или което ги е заобикаляло и затова са се криели така.

Мигел Бланко: Това е Лоренсо Фернандес, редактор на списание Енигмас. Прекарал е много време в изследването на подобни загадки, започна търсенията си с нашето предаване. Хайде сега да те питам, като си в джунглата Петен, или в Лакандона в Мексико, Гватемала, това са огромни джунгли, най-непроходимите, в които съм имал шанса да бъда... и изведнъж една цивилизация, която процъфтява на това място. Какъв мотив има тя да бъде точно на това място? Дали пък наистина не са се криели от нещо.

Лоренсо Фернандес: Освен това – ако погледнем маите, които в момента са много модерни, които сякаш сега са открити, всъщност са живяли в тая джунгла невероятно много време – повече от хиляда години. Освен това са строели градове със статути на столици, когато градове като Париж, Лондон, Париж, са като малки селца с едва 16 хиляди души население; в тези зони като Коба, Чичен Ица, Теотиуакан е имало повече от 60 хил. Души население. Хора, които освен това са разполагали с невероятни астрономически и математически познания, които по някакъв начин са осъвместявали с човешки жертвоприношения – това така категорично оръжие, за да дадат на боговете нещо, с което да ги успокоят. Интересен случай са – специално в случая на маите – спокойно са можели да се преместят в равнините на Табаско, които са толкова по-дружелюбни за усядане, могат да се обработват. Има и нещо много важно, което липсва в джунглата Лакандона – и това е водата – нея я има само в една част. А на това място са Паленке, Бонампак... много археологически места от невероятен мащаб и стойност. Когато се приближаваш към Паленке си даваш сметка, че човекът, който е под храма на надписите и е открит в 1953 от археолога Алберто Рус, по никакъв начин не се вписва нито към високата аристокрация на маите, включително и към кралете. Говорим за Големия Пакал – човек без инкрустации и филиране на зъбите, без деформиран череп, с който аристокрацията на маите се е опитвала да прилича повече на боговете си. Какви са  били тия богове? Общо взето влизаме в едно минало, за което дори и днес не знаем абсолютно нищо.

Мигел Бланко: Ние в днешно време като решим да правим пътуване се настаняваме относително удобно в един самолет – 12-13 часа летене, на място ни чака високопроходима кола, сноно корабче, примерно... Как е било по времето на пътуванията на хората, за които ще говорим сега, тези, които са направили част от откритията, за които говорим?

Лоренсо Фернандес: Да кажем, че това са били различни хора, замесени от друго тесто, истинските търсачи, изследователи, които от една страна се подкрепяли от твърдата стомана на Толедо – мечовете, които носели, за да завладеят тези места, а от друга в силата на вярата, че ще открият нещо. Казваш джунглата Лакандона. Има един детайл, който мен винаги ме е интригувал – е, че и днес, местните индианци се страхуват от белия човек – вече са минали 500 години от началото на Конкистата – и все още ги е страх! Защо – защото истината е, че Конкистата е била кървава! Разбирам, че с очите на човек от 21 век не може да се съди за толкова отдавнашни събития – 16 – 17в., защото тези хора биха ни се сторили абсолютни чудовища. Истината е, че всяка епоха има своите моменти, своите персонажи, истории, конкисти. За конкретния случай – защо има все още страх у индианците от белия човек. Когато Ернан Кортес стига до Юкатан носи две кучета – Бесерийо и сина му Леонсико. Това били огромни кучета – гигантски, абсолютно бронирани с доспехи, на главата можели да се видят и чифт рога. Тия кучета ги пускали в джунглата, качвали планини, слизали и влизали в селищата. Били дресирани основно за убиване на индианците. Хронистите твърдят, че зъбите на Бесерийо и Леонсико били червени от толкова много кръв.

Мигел Бланко: Това са невероятно интригуващи места – Мексико, Амазония. Имаме план да излъчваме предаването от Чичен Ица, Паленке и Мачу Пикчу – дано се сбъдне.

Всичко започнало, когато испанците навлезли в териториите на империята на инките в Перу в 1532. Там открили невероятно количество злато, което включвало и прекрасни произведения на изкуството. Натрапниците окупирали Куско и там видяли, че стените на Храма на Императора били позлатени, включително и тръбите, които водоснабдявали града, били направени от злато. Испанците нахлули в империята и похитили императора и така до тях достигнала легендата за невероятно богатство, още по-внушително, което било на север. Отвъд границите на империята на инките имало място, което хората наричали Ел Дорадо. Митовете и легендите около въпросния град били много и различни. Някои твърдяли, че става дума за изгубен град. Други, че това е храм препълнен със съкровища, скрит в дълбините на джунглата. Някои дори твърдяли, че Ел Дорадо е цяла планина от злато. Така се родила легендата и по нея се повели някои изследователи. Нека опознаем живота на някои от тях.

Мигел Бланко: Първо да обсъдим дали наистина е възможно съществуването на подобен град. Казваха ми в Перу, че инките на давали такава почит на златото, каквато ние, европейците. По-скоро го уважавали заради приликата му със слънцето, блясъка, но нямало тази монетарна стойност, каквато за испанците.

Лоренсо Фернандес: За инките важността на златото била в това, че се използва за направата на статуи с боговете им, идолите им... в това се изразявало свещеното на златото. Дотук се разпростирал флирта им със златото, нямали тази ненаситност на испанците... един интересен детайл – в това отношение са историите, които разказват хронистите от онова време. Например – Педро Сиеса де Леон, който придружавал Писаро по време на цялата конкиста на Перу казва, че местните мислели, че испанците ядат златото, заради цялата жажда да притежават повече и повече.

Мигел Бланко: Истина ли е, че е съществувал Ел Дорадо? Има ли данни, които да потвърдят, че има например такава планина от злато или град, място, където да има толкова много злато?

Лоренсо Фернандес: Ами първо да уточним какво е Ел Дорадо. Много ясно трябва да се отграничи мита от това, което е възможно да е реалност. Това, за което в момента археолозите на терен в Амазония говорят е Пайтити – огромния изгубен град, който може би е в джунглата на Амазония, където последния инка – Манко Инка избягва след Конкистата – това след завземането на Куско и Саксауаман. Тук уточняваме, че района на Амазония е огромен терен и включва няколко държави, говорим за всички археолози, които са в този район. За да продължим историята – хрониките на отец Полентини Уестър твърдят, че между 40 и 80 хил души са изчезнали към онова убежище, което инките са имали в средата на джунглата – големия Пайтити. Част от богатството на инките отишло с тях към тази част на джунглата и оттам се ражда и митът за Ел Дорадо. Това до сравнително скоро бе възприемано като мит. Това, което в момента се открива е, че хронистите и археолозите са били объркани или по-скоро не са имали достатъчно данни. Добре известно е, че Амазония като регион, заради цялостните условия, е била абсолютно изключвана като място, където да се помести подобен град. Амазония е по-скоро мястото, където живеят малки племена, непознаващи цивилизацията, които от време на време влизат в новините с кадри как обстрелват хеликоптери със стрели и дотам. Досега абсолютно се изключваше възможността там да е съществувала по-структурирана, подредена цивилизация. Това в момента се пропуква. Защото в момента имаме следите, достатъчните археологически доказателства, които ни карат да мислим, че не само са били 40-80 хил души, ами и и повече, че и в градове в джунглата..., градове, по чиито следи са тръгнали изследователите.

Мигел Бланко: Предполагам, че в пътуванията ти са ти говорили, че Пайтити съществува, както на мен ми казваше един пилот, който ме возеше над линиите на Наска. Казва ми – „ще те заведа, ще те заведа”. Тази година говорих с един високопоставен перуанец, който казваше – „преди време Мачу Пикчу е бил легенда, а сега вече е открит – ето, даже празнувахме стогодишнината от откриването му. Може да се случи същото и с Пайтити – да се открие в някакъв момент”. Те наистина вярват, че Пайтити съществува, както теб те водят някои следи. Какво мислиш ти?

Лоренсо Фернандес: О, аз съм убеден, че съществува. Истината е, че една експедиция в днешно време, спроти модерните улеснения, които имаме изисква огромен бюджет. Трябват и достатъчно хора, които да имат дързостта да се хвърлят в едно такова начинание – да се изгубят седмица или 20 дни по едни бледи дири в джунглата. Като за начало това е достатъчно, за да те откаже от идеята за експедиция – множество трудности са наистина. Първите експедиции, които са правени от Франциско Рапосо и Франсиско де Орейяна – тия хора са губили цели години! Франциско Рапосо, този, който дава хляб за експедицията на Пърси Харисън Фосет (който също тръгва да търси познатия като град Зет, място абсолютно напуснато, в средата на Амазония), се е попилял 10 години в Амазония. Представяш ли си – десет години! Това на днешен фон е уникално много време. Все си мисля, че начинът, по който тия хора си поставят живота на риск, в ръцете на боговете, с толкова много сигурност на практика означава, че те не отиват да преследват една мечта, а по-скоро търсят нещо реално и изгубено. Наивно е да разчиташ на някаква случайност без достатъчно факти, следи, които да те водят по тия места.

Мигел Бланко: Преди да минем към конкретните изследователи е интересно, че в Куско, в Кориканча ти казват, че под олтара в църквата Санто Доминго има тунел, който те свързва са Саксауаман, градът, който е отгоре, крепостта, която е отгоре. Някои твърдят, че там се е скрила тази част от съкровището на инките. Какво мислиш ти?

Лоренсо Фернандес: Ами има от всичко. Това е история преплетена с легенда, но ако отидеш в Куско хората ти го казват с невероятна сигурност, особено тези, които знаят много за нещата там. Саксауаман, за което се говори като крепост е от останките на строежа, но това е 10% от това, което е било. Да си представим какво е могло да бъде в разцвета си. Каня слушащите и четящите да потърсят в интернет Саксауаман и да намерят снимки, да видим какво ще им е впечатлението. Защото говорим за огромни камъни – някои повече от 20, 30 и 40 тона... , които са перфектно напаснати едни с други. Общо взето това е интересния стил на инките – 20 тона скала, до него 50, между тях еднокилограмов камък... Това, което днес се твърди заради самата му форма на светкавица, е, че е възможно това да е бил храмът на бога на бурите. Ключово е, че въпросния град е на 3 800 м височина – там да дишаш ти е трудно и трябва да ходиш бавно. И там има едно място, което е Ла Чингана Гранде и под нея има пещери, някои покрити с времето, защото инката Гарсиласо де ла Вега казва, че които се осмелявали да влязат на това място никога не се връщали, а малкото, които успявали, излизали абсолютно превъртели. Една от историите, за които се говори като за наистина случили се, и към която ни връщат хронистите в година 1658. Тогава трима ученици от Куско влизат в тези пещери и минават дни, седмици, никой не знае нищо за тях и вече се говори за легендата – за същества, които населяват пещерите и са защитници на съкровището. Друга част от историята обаче, казва, че единия от тримата е излязъл от тунела на църквата Санто Доминго.

Мигел Бланко: Носейки нещо, нали?

Лоренсо Фернандес: Носел златен царевичен кочан.

Мигел Бланко: И тъй отиваме към един от тези първи изследователи... искаше да кажеш нещо?

Лоренсо Фернандес: Един детайл само – очевидно като излиза въпросният човек от олтара на църквата Санто Доминго, това е доказателството, че може да се влиза и излиза – затова и най-лесният начин за тези жадни за злато търсачи, виждайки, че момчето излиза с царевичния кочан да го питат – „слушай, как се стига дотам?”. Работата е там, че момчето е излязло абсолютно лудо. В следващите седмици не се намерил лек за него и умряло. Въпросното проклятие, което владее тунелите на Кориканча, изглежда е свършило работа.

Мигел Бланко: По телефона задават въпроса дали е възможно това съкровище на инките да е било взето от дъщерята на Фуджимори.

Лоренсо Фернандес: Това е добър въпрос. Вярно е, че отец Полетини Уестер, който цитирах преди малко – той в момента е на около 90 години, той е в манастир в Лима, пазен, защото се осмели да каже нещо, което никой друг досега не беше. Той дълго време е служил в една църква в Тамбопата – в зоната, в която хронистите определят, че може да е Пайтити – зоната на пирамидита на Пантиакойя, на река Мадре де Диос – една от най-сериозните джунгли в света, защото освен всичко друго там никога не се е сякло и е пълно с вековна растителност. Там дърветата си растат, падат, пак растат и е доста трудно проходимо. Местните казали на отеца, че там има град. Тяхната теория е много по-реална от мит. Разказвали, че има серия от златни мини в джунглата и до тях имало град, в който живеели работниците от мините. И именно това е Пайтити. Въпросът е, че това стига до ушите на отец Полентини Уестер, който пък се погрижва това да стигне до Алберто и Кейко Фуджимори – баща и дъщеря, той вече бивш президент на Перу. Уестер твърди, че е казал на Фуджимори включително и локацията на въпросния град и от този момент нататък Фуджимори се заема с това да опетни Уестер по всякакъв начин – отецът, който ограбва съкровищата, наследството на Перу. Полентини Уестер също така разказва, че в някакъв момент с хеликоптери в една перфектно организирана акция с подкрепата на Кеко Фуджимори са били използвани и хора са влязли в мините, добивало се е злато. Освен това най-близката точка в права линия е порто Писко, където са известните камъни на Ика, Канделабро де Паракас. И там, в това пристанище е имало серия от японски военни кораби, които взели това злато и от този момент отплували от мястото. Операцията свършила в момента, в който един от хеликоптерите се разбил в джунглата и оттогава не се знае нищо повече.