"Men wanted for Hazardous Journey. Small wages, bitter cold, long months of complete darkness, constant danger, safe return doubtful. Honour and recognition in case of success."
Екстракт от предаването Espacio en Blanco, излъчено на 17 септември, 2011 година
Мигел Бланко: Хайде с изследователите. Първият, който търси Ел Дорадо е
испанец.
Лоренсо Фернандес: Така е, то и няма как да е по друг начин. Франсиско де
Орейяна, в момента сме на 500 годишнината от рождението му, родил се е в
Трухийо, та цялата година ще има събития по тоя повод. Това е един от
най-колоритните изследователи, а освен това има и кръвна връзка с Франсиско Писаро.
Това е бил човек на неговото си време.
Мигел Бланко: Както е и трябвало да бъде – един човек от Екстремадура,
каква сила трябва да притежава в себе си, за да тръгне на едно такова пътуване.
Лоренсо Фернандес: Това, което е пристигало като новини оттам е било малко
и предимно лошо. Знаело се е, че има цял нов свят, но той вече не кореспондирал
с идеята за рай на земята, с която Колумб надарил човечеството. Той описал
новия свят като градина на Хесперидите с чудни птици, към които местните се
приближавали и общували по магичен начин. Картинката се сменила в следващите
стотина години. Раят мутирал жестоко – бил рай за диваците, в който само хората
в абсолютна безизходица се осмелявали да търсят нов живот. Та, Франсиско де
Орейяна е бил доста кален мъж и доста находчив за времето си на 16 години отива
и освен това отива към мястото, където се намирала най-голямата империя, която
стара Eвропа е откривала
– тази на инките. И не само това – той се оставил под заповедите на Писаро. И в
равнините на Качипампа, Куско, е където губи око – и оттам и онзи характерен за
него образ с парчето плат и приликата му с пиратите. Това, което отличават
хронистите е, че той е бил много справедлив, много интелигентен и най-вече
много близък до местните. В етапа, в който бил губернатор на Сантяго де
Гуаякил, той се заел с това да научи диалектите, които се говорели в джунглата
– нещо, което по-късно му спасило живота. Точно там той за първи път чува за Ел
Дорадо. Той узнава за една област в Колумбия, позната като Замъкът на Златото,
в която имало свещена лагуна, която принадлежала на етнията на муиските, която
се наричала Гуатавита. На това място започва да слуша историите на хронистите,
в които те говорели за Себастиан де Белалкасар, Хуан де Сепулведа. Последният
бил свидетел на следната сцена – всеки ден вождът на племето бил в средата на
лагуната в един сал и след това не го облекли в доспехи от злато, защото това
им се струвало малко, ами го обдухвали със злато – с едни тръбички духвали
златен прах, с който покривали цялото му тяло – защо? Защото това било много
по-подобаващо за един полубог. След това той се къпе, златото се губи и на
следващия ден се повтаря същата операция. Това представи си докъде е вдигнало
градуса на златотърсачите. Както ти казах там са били Себастиан де Белалкасар и
той стигнал до следното – ако златото е тук – нека се опитаме да го измъкнем.
Направили огромна човешка верига от индианци, всички въоръжени с тикви и се
опитали да ... изпразнят лагуната. Представяш ли си? Лагуната обаче, се оказала
по-дълбочка. Естествено тия хора не са били съвсем наред с главата, но успели
да свалят нивото на водата в лагуната с около 2 метра. И излезли няколко тона
злато оттам. Треската, която се е провокирала от това дала подклаждане за
съществуването на първоизточник – трябвало да съществува място, откъдето да
излиза това злато – и това място вече е кръстено Ел Дорадо.
Мигел Бланко: Какво направил Орейяна после?
Лоренсо Фернандес: Орейяна веднъж ситуиран в Сантяго де Гуадакил почти по
случайност подочул, че малкият доведен брат на Писаро организира експедиция от
Кито, за да търси не само Ел Дорадо, но и страната на канелата. Струва си да
припомним, че по онова време цената на канелата е била много близка до тази на
златото. Орейяна прекосява Андите за да се включи в експедицията. Гонзало Писаро
бил с 4 хиляди мъже индианци, 80 конници и 2000 прасета.
Мигел Бланко: Прасета?
Лоренсо Фернандес: Прасетата щото трябвало нещо да се подхапва по пътя.
Изглежда по някое време са разбрали, че в папагалите ара няма толкова месо,
колкото им се искало да има. Когато обаче Орейяна стига до Кито, експедицията
вече е потеглила. Орейяна с 64 човека приближава височините на Андите, минава масива
Уаскаран – 6 400 м и се врязва в джунглата в търсенето на Ел Дорадо и на канела
и като след извеестно време свързва с Писаро. Експедицията се превръща в
тотален кошмар – хиляди иднианци и стотици бели са на ръба на лудостта в този
зелен ад, в който няма как да се ориентират, в това райско кътче за всякакви
видове насекоми. Орейяна обаче, бидейки човек, който поназнайва диалектите на
джунглата е изпратен от Гонзало Писаро за помощ. Гонзало му казал – тук има
голяма река, ще направим кораб – с конете, които вече са почти мъртви от умора,
ще ги убием, от кожата им ще направим духала, от дърветата ще направим
бригантина – качваш се ти с твоите хора и опитай се да намериш помощ, че ако ли
не, умираме си тука. Тъй се и случва, качва се на кораба пред погледа на войниците,
които представям си как са се чувствали и така Орейяна не намира Ел Дорадо, но пък
километри надолу, той си дава сметка, че реката се влива в друга, по-голяма
река.
Мигел Бланко: По кой ръкав се е спускал?
Лоренсо Фернандес: Говорим за нещо, което тогава не е било именувано даже.
В някакъв момент стигат до срещата си с възнисичък индианец, за да го питат в
коя посока да продължат, за да стигнат до някое племе, което да помогне на
мъжете останали по-нагоре по течението. Тук се натъкват на враждебните стрели
на едни мащабни жени, които се изправят срещу въоръжените мъже на Орейяна –
прословутите амазонки. Тук стигаме до именуването на реката като Амазонка.
Мигел Бланко: И какво станало?
Лоренсо Фернандес: Стигнали до устието на Амазонка – до бразилските
острови, които са накрая. Там Амазонка прави прословутата вълна в Атлантика, по
която може да се сърфира и в момента доста сърфисти ходят там, защото вълната
може да достигне няколко метра. Орейяна е страшно впечатлен от това, което
вижда, но едновременно с това е и натъжен – опитва се да се върне и да помогне
на Гонзало Писаро, но впоследствие с консенсус на хората около него, решават, да
се върнат, вместо да загинат и те в зеления ад. Взели брутално решение, но пък
се върнали живи. Гонзало Писаро обаче все пак успял да оцелее и като се завърнал
в Кито нямало 4000 местни, 80 местни и 2000 прасета. Връщали се само 40
конници, местните се пръснали из джунглата и естествено ни едно прасе. Решили
да съдят Франсиско де Орейяна, но той бил защитен от собствените си войници,
които твърдели, че той е искал да се върне, но мнозинството надделяло. Орейяна
се връща в Испания, разказва историята си и отново се омаял от идеята за Ел
Дорадо – той бил сигурен, че съществува тоя град. С нови сили след 4 години той
отново прекосява Атлантика с нова експедиция, стига до Амазонка и отново се
хвърля в приключението. И не се върнал.
Мигел Бланко: Изчезнал?
Лоренсо Фернандес: Умрял в това си начинание да намери изгубения град. Според
преданията всеки, който се е опитал да намери Ел Дорадо е застигнат от
проклятие, говори се, че изключително чистите духом могат да достигнат до
изгубения град, но цената, която трябва да заплатиш за сбъднатата мечта е да не
се върнеш никога.
Няма коментари:
Публикуване на коментар