Търсят се мъже за едно опасно пътуване - част III

"Men wanted for Hazardous Journey. Small wages, bitter cold, long months of complete darkness, constant danger, safe return doubtful. Honour and recognition in case of success."

Екстракт от предаването Espacio en Blanco, излъчено на 17 септември, 2011 година

Мигел Бланко: Нека отидем към следващия персонаж от историите, които в момента ни разказваш – този, който търсил град Зет във времена по-близки до нашите.

Лоренсо Фернандес: Пърси Харисън Фосет – за мен е изследователят образец, да кажем, че той е начело в личната ми класация. Това, което аз направих за написването на тази книга „Проклятието на пътешествениците”, бе да избера 10 персонажа и да се опитам да бъда на местата, на които те са били. Общо взето, ако не отидеш и не видиш местата, за които ще говориш, е много по-трудно, а вероятно и нереалистично. Това е един опит да разбереш защо въпросните хора са отишли там, какво са преследвали, до каква степен са били вманиачени в идеята, защото голяма част от пътешествениците изобщо не са се върнали. Пърси Харисън Фосет, например е една от енигмите на 20 век. Той се ражда в Търки (Torquay), Англия, в 1867 година и от малък е бил подложен на сериозна военна дисциплина. Баща му е бил изявен член на Британската кралска армия, бил е командирован в Индия, а по онова време Индия е била едно от най-екзотичните места, където хората могат да живеят не само с армейската дисциплина, но и да се запознаят с друга хилядолетна култура. Това се случило с младия Пърси Харисън Фосет. Впоследствие на 18-19 години бил командирован в Тринкомали, Цейлон (Шри Ланка), имал шанса да се разходи из тези древни храмове и да поговори със свещениците им и си дал сметка, че тези хора не са диваци. За Пърси може да се каже, че съчетавал в себе си армейска дисциплина и съответно анализаторска мисъл, но също и нещо, което в днешно време е загубено, а именно пара-научното търсене... Той настоявал да научи повече за митовете, защото за него те били формата, носителя на историята на миналото. Убеден съм, че в много случаи ние губим като се отнасяме с пренебрежение към истории, които определяме като митове или просто „бръщолевенето на древните”. Това е средата, в която се изгражда характерът на Пърси, любопитството му и мирогледа му. Птичката му каца на рамото през 1906 година, когато Британското кралско географско дружество го изпраща в Боливия с цел картографиране на Боливия, Бразилия, Перу – да кажем да нарисува границата, която тогава е била джунглата и респективно не е съществувала. Тук е срещата му с митовете. Когато има възможността да отиде в националната библиотека в Рио де Жанейро – това си е направо детективска история – в сектора на „странните книги”, попада на странен документ. Заради номера, с който е озаглавено, защото нямало свое собствено име, го нарича „Документ 512”. В него се говорело за експедиция в първата половина на 18 век, реализирана от португалски изследовател – Франциско Рапосо. Този, за който споменахме, че се запилял 10 години в джунглата, опитвайки се да намери нещо. И той намерил нещо, а това нещо, било отпечатано в „Документ 512”. Какво било? Град. Прекосил огромната планинска верига на Мато Гросо и намерил град абсолютно безлюден. Този град нямал нищо общо с културите, които този човек до момента познавал в тази Америка, която вече може да се нарече постколумбова. В този град имало огромни храмове, арки, подобни на римските, в основите им имало надписи на непознат език, идоли, огромни колони – бил наистина странен град. Нещото, което обаче привлякло вниманието на хронстите от това време било, че сякаш градът бил изоставен вчера. Къщите били перфектни, къщните принадлежности също, но без съмнение, сякаш изпарени във въздуха, защото там нямало никой.

Мигел Бланко: Много любопитно. И как се организира Фосет да отиде към този град, наречен Зет?

Лоренсо Фернандес: Зет било името, което Фосет дава на града. Както вече споменах Фосет се интересувал от митовете, от съпътстващите науката детайли, или да кажем от паранаучните неща. След време един негов приятел, авторът на „Мините на цар Соломон”, сър Хенри Райдър Хаггард, му подарил една малка статуя – около 20 см. В гръдната част на този идол имало букви от непозната азбука, които много впечатлили Фосет, защото били абсолютно копие на тези, които Рапосо отразил в „Документ 512”. Това за него било доказателството, че този град не само съществува, но и Рапосо е бил там, а ако той е бил там, защо и самия той да не успее. Така той се решава да тръгне да търси този град след един тъй да се каже рисков живот – да оцелее от малария, от атаките на враждебни индианци и т.н. Той организира експедиция, осъзнавайки, че има само две възможности – да намери града и да влезе бляскаво в историческите писания или отново да влезе в тях, само че чрез смъртта си.

Мигел Бланко: И какво се случва по време на експедицията.

Лоренсо Фернандес: Доста интересни работи.

Мигел Бланко: В коя година се случва това?

Лоренсо Фернандес: 1925. Биографите, които са изследвали живота на Фосет са много заинтригувани от факта, че формирайки експедицията, Фосет вика само двама човека. При това – абсолютно без опит в такава среда. Той започва да организира експедицията на живота си, с която може да влезе в историята, и в нея включва сина си Джак Фосет и неговия най-добър приятел – Ралей Римел– и двамата абсолютни зайци и с никакъв опит в пътуването. Също интересно е, че той се опитва да финансира експедицията, която безспорно е била доста скъпа чрез различни дружества – Британското кралско географско дружество, както и с един вестник – North American Newspapers Alliance, на който обещава да прави и предоставя дневна хроника на пътуването и да ги изпраща от точките, където има телеграф. Това е страхотно, защото в момента може да се проследи ден по ден пътуването им. В хрониките например, четем как минавайки през лагера на „Мъртвия кон” – интересно име, нали – та оттам се виждали тези огромни колони, за които местните казвали, че светят през нощта – колони от кварц, от които излизали странни светлини. Това вече е било отбелязано и в хрониката на Рапосо. Това била следата, която Фосет следвал, абсолютно убеден, че е на прав път. Въпросът е, че в един момент, минавайки през лагера на мъртвия кон, след като имал възможността да говори с няколко местни вожда, които го информирали че отвъд планините има серия гигантски статуи, когато Фосет е с усещането, че ей сега ще се достигне до града Зет, е моментът, в който изчезва. Изпраща последната хроника на сина си Браян Фосет и оттам насетне – от март 1926 година мълчание.

Мигел Бланко: И нищо повече не се знае за него?

Лоренсо Фернандес: Не, нищо. Едно от дадените обяснения защо е тръгнал толкова бързо и е разчитал на мъглявите обяснения на местните индианци е, че имало един зъболекар мултимилионер – Александър Хамилтон Райс. Знаеш, че подобен тип експедиции почти винаги имат нещо като външен враг – и в тоя случай, въпросния Александър Хамилтон Райс имал доста повече пари и способности да организира такава експедиция, да я направи по-голяма и сигурна. Фосет разбира, че Александър вече е заминал да търси град Зет и това е моментът, в който той решава, сякаш наистина доста прибързано, да тръгне. И след това, както ти казвам няма нищо като информация. След това е имало търсения на Фосет, но това е. Последното съобщение на Фосет – доста драматично, защото казва, че Римел е доста зле, не можел да ходи, което изглежда също е давало отражение върху Джак Фосет, който е бил по-здрав, но в тая джунгла, както всички знаем е доста трудно и сякаш от по-голямо значение е умствената сила, отколкото физическата. Последното, което оставил написано било, че нещата отиват на зле, че не знаели какво ще се случи, но ако изчезнат, да не ги търсят, защото ако той не знае как да излезе оттам, никой няма да може. Естествено е имало няколко експедиции след това, но всичките завършват по един начин – изчезват.

Мигел Бланко: Да не би пък да са намерили Ел Дорадо и да са сграбчени от проклятието?

Лоренсо Фернандес: Еми, това твърдя аз при писането на книгата – това е романтичното ми обяснение ;) – че Фосет стига до град Зет, и както твърди митът – който влиза, не излиза – и си е останал там.