Каним ви да попътувате с нас. И ще бъде чрез разказите на най-неустрашимите
пътешественици на историята. Изследователи, които чрез пътуванията си са ни
отворили вратите към нови светове. И така – заповядайте в нашето пътуване през
пустини, джунгли, ледове, в търсенето на хора и нови места.
Мигел Бланко: И за това пътуване ще имаме специален водач – Лоренсо
Фернандес Буено.
Лоренсо Фернандес: Добра вечер на всички.
Мигел Бланко: Удоволствие е, че си с нас.
Лоренсо Фернандес: О, за мен е чест.
Мигел Бланко: Ще се възползваме тази вечер от безбройните ти пътувания, а
също така и от представянето на новата ти книга – „Проклятието на
пътешествениците” – в нея има биографии, които не могат да те оставят
равнодушен. Това са хората, които са разширили света за нас, минали по нови
пътища, през нови места...
Лоренсо Фернандес: И хора, които освен това са се опълчили срещу
установеното, с много широк мироглед – почти енциклопедичен, хора, които са
научили много неща, благодарение на страстта, с която са отивали към нови
места. Също така съм сигурен, че благодарение на тях имам страстта към
пътуването, както и много хора по света. Страстта да откриваш и да търсиш в
свят като нашия, в който сякаш вече всичко е открито, ясно и подредено. Тъкмо
тези хора навремето са доказали, че не всичко е открито...
Мигел Бланко: И остава още много за откриване – в момента се говори за
петроглифи в джунглата, които са тотално неизвестни за науката.
Лоренсо Фернандес: Говорейки за Амазония аз смятам, че всеки човек трябва
поне веднъж в живота си да отиде там – за да си даде сметка за враждебността на
тази среда, да види колко е трудно там и срещу това слагаме невероятна обсесия
на големи народи – инки, маи, мочики, ацтеки да се настанят именно там – в
джунглата, сякаш са искали да се защитят от нещо. Сякаш наистина тази зелена
стена се е вдигала по желание – те знаели, че това е начин да се защитят от
тези богове, в повечето случаи с човешки лик, които все ги преследвали. Аз имам
своите съмнения във връзка с това далечно минало – че цитираните народи са имали
огромен страх от нещо, което идва отгоре или което ги е заобикаляло и затова са
се криели така.
Мигел Бланко: Това е Лоренсо Фернандес, редактор на списание Енигмас. Прекарал
е много време в изследването на подобни загадки, започна търсенията си с нашето
предаване. Хайде сега да те питам, като си в джунглата Петен, или в Лакандона в
Мексико, Гватемала, това са огромни джунгли, най-непроходимите, в които съм
имал шанса да бъда... и изведнъж една цивилизация, която процъфтява на това
място. Какъв мотив има тя да бъде точно на това място? Дали пък наистина не са
се криели от нещо.
Лоренсо Фернандес: Освен това – ако погледнем маите, които в момента са
много модерни, които сякаш сега са открити, всъщност са живяли в тая джунгла
невероятно много време – повече от хиляда години. Освен това са строели градове
със статути на столици, когато градове като Париж, Лондон, Париж, са като малки
селца с едва 16 хиляди души население; в тези зони като Коба, Чичен Ица, Теотиуакан
е имало повече от 60 хил. Души население. Хора, които освен това са разполагали
с невероятни астрономически и математически познания, които по някакъв начин са
осъвместявали с човешки жертвоприношения – това така категорично оръжие, за да
дадат на боговете нещо, с което да ги успокоят. Интересен случай са – специално
в случая на маите – спокойно са можели да се преместят в равнините на Табаско,
които са толкова по-дружелюбни за усядане, могат да се обработват. Има и нещо
много важно, което липсва в джунглата Лакандона – и това е водата – нея я има
само в една част. А на това място са Паленке, Бонампак... много археологически
места от невероятен мащаб и стойност. Когато се приближаваш към Паленке си
даваш сметка, че човекът, който е под храма на надписите и е открит в 1953 от
археолога Алберто Рус, по никакъв начин не се вписва нито към високата
аристокрация на маите, включително и към кралете. Говорим за Големия Пакал –
човек без инкрустации и филиране на зъбите, без деформиран череп, с който
аристокрацията на маите се е опитвала да прилича повече на боговете си. Какви са били тия богове? Общо взето влизаме в едно
минало, за което дори и днес не знаем абсолютно нищо.
Мигел Бланко: Ние в днешно време като решим да правим пътуване се
настаняваме относително удобно в един самолет – 12-13 часа летене, на място ни
чака високопроходима кола, сноно корабче, примерно... Как е било по времето на
пътуванията на хората, за които ще говорим сега, тези, които са направили част
от откритията, за които говорим?
Лоренсо Фернандес: Да кажем, че това са били различни хора, замесени от
друго тесто, истинските търсачи, изследователи, които от една страна се
подкрепяли от твърдата стомана на Толедо – мечовете, които носели, за да
завладеят тези места, а от друга в силата на вярата, че ще открият нещо. Казваш
джунглата Лакандона. Има един детайл, който мен винаги ме е интригувал – е, че
и днес, местните индианци се страхуват от белия човек – вече са минали 500
години от началото на Конкистата – и все още ги е страх! Защо – защото истината
е, че Конкистата е била кървава! Разбирам, че с очите на човек от 21 век не
може да се съди за толкова отдавнашни събития – 16 – 17в., защото тези хора
биха ни се сторили абсолютни чудовища. Истината е, че всяка епоха има своите
моменти, своите персонажи, истории, конкисти. За конкретния случай – защо има
все още страх у индианците от белия човек. Когато Ернан Кортес стига до Юкатан
носи две кучета – Бесерийо и сина му Леонсико. Това били огромни кучета –
гигантски, абсолютно бронирани с доспехи, на главата можели да се видят и чифт
рога. Тия кучета ги пускали в джунглата, качвали планини, слизали и влизали в
селищата. Били дресирани основно за убиване на индианците. Хронистите твърдят,
че зъбите на Бесерийо и Леонсико били червени от толкова много кръв.
Мигел Бланко: Това са невероятно интригуващи места – Мексико, Амазония.
Имаме план да излъчваме предаването от Чичен Ица, Паленке и Мачу Пикчу – дано
се сбъдне.
Всичко започнало, когато испанците навлезли в териториите
на империята на инките в Перу в 1532. Там открили невероятно количество злато,
което включвало и прекрасни произведения на изкуството. Натрапниците окупирали
Куско и там видяли, че стените на Храма на Императора били позлатени,
включително и тръбите, които водоснабдявали града, били направени от злато.
Испанците нахлули в империята и похитили императора и така до тях достигнала легендата
за невероятно богатство, още по-внушително, което било на север. Отвъд
границите на империята на инките имало място, което хората наричали Ел Дорадо.
Митовете и легендите около въпросния град били много и различни. Някои
твърдяли, че става дума за изгубен град. Други, че това е храм препълнен със
съкровища, скрит в дълбините на джунглата. Някои дори твърдяли, че Ел Дорадо е
цяла планина от злато. Така се родила легендата и по нея се повели някои
изследователи. Нека опознаем живота на някои от тях.
Мигел Бланко: Първо да обсъдим
дали наистина е възможно съществуването на подобен град. Казваха ми в Перу, че
инките на давали такава почит на златото, каквато ние, европейците. По-скоро го
уважавали заради приликата му със слънцето, блясъка, но нямало тази монетарна
стойност, каквато за испанците.
Лоренсо Фернандес: За инките важността на златото била в това, че се
използва за направата на статуи с боговете им, идолите им... в това се
изразявало свещеното на златото. Дотук се разпростирал флирта им със златото,
нямали тази ненаситност на испанците... един интересен детайл – в това
отношение са историите, които разказват хронистите от онова време. Например –
Педро Сиеса де Леон, който придружавал Писаро по време на цялата конкиста на
Перу казва, че местните мислели, че испанците ядат златото, заради цялата жажда
да притежават повече и повече.
Мигел Бланко: Истина ли е, че е съществувал Ел Дорадо? Има ли данни, които
да потвърдят, че има например такава планина от злато или град, място, където
да има толкова много злато?
Лоренсо Фернандес: Ами първо да уточним какво е Ел Дорадо. Много ясно
трябва да се отграничи мита от това, което е възможно да е реалност. Това, за
което в момента археолозите на терен в Амазония говорят е Пайтити – огромния
изгубен град, който може би е в джунглата на Амазония, където последния инка –
Манко Инка избягва след Конкистата – това след завземането на Куско и
Саксауаман. Тук уточняваме, че района на Амазония е огромен терен и включва
няколко държави, говорим за всички археолози, които са в този район. За да
продължим историята – хрониките на отец Полентини Уестър твърдят, че между 40 и
80 хил души са изчезнали към онова убежище, което инките са имали в средата на
джунглата – големия Пайтити. Част от богатството на инките отишло с тях към
тази част на джунглата и оттам се ражда и митът за Ел Дорадо. Това до
сравнително скоро бе възприемано
като мит. Това, което в момента се открива е, че хронистите и археолозите са
били объркани или по-скоро не са имали достатъчно данни. Добре известно е, че
Амазония като регион, заради цялостните условия, е била абсолютно изключвана
като място, където да се помести подобен град. Амазония е по-скоро мястото,
където живеят малки племена, непознаващи цивилизацията, които от време на време
влизат в новините с кадри как обстрелват хеликоптери със стрели и дотам. Досега
абсолютно се изключваше възможността там да е съществувала по-структурирана,
подредена цивилизация. Това в момента се пропуква. Защото в момента имаме
следите, достатъчните археологически доказателства, които ни карат да мислим,
че не само са били 40-80 хил души, ами и и повече, че и в градове в
джунглата..., градове, по чиито следи са тръгнали изследователите.
Мигел Бланко: Предполагам, че в пътуванията ти са ти говорили, че Пайтити
съществува, както на мен ми казваше един пилот, който ме возеше над линиите на
Наска. Казва ми – „ще те заведа, ще те заведа”. Тази година говорих с един
високопоставен перуанец, който казваше – „преди време Мачу Пикчу е бил легенда,
а сега вече е открит – ето, даже празнувахме стогодишнината от откриването му.
Може да се случи същото и с Пайтити – да се открие в някакъв момент”. Те
наистина вярват, че Пайтити съществува, както теб те водят някои следи. Какво
мислиш ти?
Лоренсо Фернандес: О, аз съм убеден, че съществува. Истината е, че една
експедиция в днешно време, спроти модерните улеснения, които имаме изисква
огромен бюджет. Трябват и достатъчно хора, които да имат дързостта да се
хвърлят в едно такова начинание – да се изгубят седмица или 20 дни по едни
бледи дири в джунглата. Като за начало това е достатъчно, за да те откаже от
идеята за експедиция – множество трудности са наистина. Първите експедиции,
които са правени от Франциско Рапосо и Франсиско де Орейяна – тия хора са
губили цели години! Франциско Рапосо, този, който дава хляб за експедицията на
Пърси Харисън Фосет (който също тръгва
да търси познатия като град Зет, място абсолютно напуснато, в средата на
Амазония), се е попилял 10
години в Амазония. Представяш ли си – десет години! Това на днешен фон е
уникално много време. Все си мисля, че начинът, по който тия хора си поставят
живота на риск, в ръцете на боговете, с толкова много сигурност на практика
означава, че те не отиват да преследват една мечта, а по-скоро търсят нещо
реално и изгубено. Наивно е да разчиташ на някаква случайност без достатъчно
факти, следи, които да те водят по тия места.
Мигел Бланко: Преди да минем към конкретните изследователи е интересно, че в
Куско, в Кориканча ти казват, че под олтара в църквата Санто Доминго има тунел,
който те свързва са Саксауаман, градът, който е отгоре, крепостта, която е
отгоре. Някои твърдят, че там се е скрила тази част от съкровището на инките.
Какво мислиш ти?
Лоренсо Фернандес: Ами има от всичко. Това е история преплетена с легенда,
но ако отидеш в Куско хората ти го казват с невероятна сигурност, особено тези,
които знаят много за нещата там. Саксауаман, за което се говори като крепост е
от останките на строежа, но това е 10% от това, което е било. Да си представим
какво е могло да бъде в разцвета си. Каня слушащите и четящите да потърсят в
интернет Саксауаман и да намерят снимки, да видим какво ще им е впечатлението.
Защото говорим за огромни камъни – някои повече от 20, 30 и 40 тона... , които
са перфектно напаснати едни с други. Общо взето това е интересния стил на
инките – 20 тона скала, до него 50, между тях еднокилограмов камък... Това,
което днес се твърди заради самата му форма на светкавица, е, че е възможно
това да е бил храмът на бога на бурите. Ключово е, че въпросния град е на 3 800
м височина – там да дишаш ти е трудно и трябва да ходиш бавно. И там има едно
място, което е Ла Чингана Гранде и под нея има пещери, някои покрити с времето,
защото инката Гарсиласо де ла Вега казва, че които се осмелявали да влязат на
това място никога не се връщали, а малкото, които успявали, излизали абсолютно
превъртели. Една от историите, за които се говори като за наистина случили се,
и към която ни връщат хронистите в година 1658. Тогава трима ученици от Куско
влизат в тези пещери и минават дни, седмици, никой не знае нищо за тях и вече
се говори за легендата – за същества, които населяват пещерите и са защитници
на съкровището. Друга част от историята обаче, казва, че единия от тримата е
излязъл от тунела на църквата Санто Доминго.
Мигел Бланко: Носейки нещо, нали?
Лоренсо Фернандес: Носел златен царевичен кочан.
Мигел Бланко: И тъй отиваме към един от тези първи изследователи... искаше
да кажеш нещо?
Лоренсо Фернандес: Един детайл само – очевидно като излиза въпросният човек
от олтара на църквата Санто Доминго, това е доказателството, че може да се
влиза и излиза – затова и
най-лесният начин за тези жадни за злато търсачи, виждайки, че момчето излиза с
царевичния кочан да го питат – „слушай, как се стига дотам?”. Работата е там,
че момчето е излязло абсолютно лудо. В следващите седмици не се намерил лек за
него и умряло. Въпросното проклятие, което владее тунелите на Кориканча,
изглежда е свършило работа.
Мигел Бланко: По телефона задават въпроса дали е възможно това съкровище на
инките да е било взето от дъщерята на Фуджимори.
Лоренсо Фернандес: Това е добър въпрос. Вярно е, че отец Полетини Уестер,
който цитирах преди малко – той в момента е на около 90 години, той е в
манастир в Лима, пазен, защото се осмели да каже нещо, което никой друг досега
не беше. Той дълго време е служил в една църква в Тамбопата – в зоната, в която
хронистите определят, че може да е Пайтити – зоната на пирамидита на
Пантиакойя, на река Мадре де Диос – една от най-сериозните джунгли в света,
защото освен всичко друго там никога не се е сякло и е пълно с вековна
растителност. Там дърветата си растат, падат, пак растат и е доста трудно
проходимо. Местните казали на отеца, че там има град. Тяхната теория е много
по-реална от мит. Разказвали, че има серия от златни мини в джунглата и до тях
имало град, в който живеели работниците от мините. И именно това е Пайтити.
Въпросът е, че това стига до ушите на отец Полентини Уестер, който пък се
погрижва това да стигне до Алберто и Кейко Фуджимори – баща и дъщеря, той вече
бивш президент на Перу. Уестер твърди, че е казал на Фуджимори включително и
локацията на въпросния град и от този момент нататък Фуджимори се заема с това
да опетни Уестер по всякакъв начин – отецът, който ограбва съкровищата,
наследството на Перу. Полентини Уестер също така разказва, че в някакъв момент
с хеликоптери в една перфектно организирана акция с подкрепата на Кеко
Фуджимори са били използвани и хора са влязли в мините, добивало се е злато.
Освен това най-близката точка в права линия е порто Писко, където са известните
камъни на Ика, Канделабро де Паракас. И там, в това пристанище е имало серия от
японски военни кораби, които взели това злато и от този момент отплували от
мястото. Операцията свършила в момента, в който един от хеликоптерите се разбил
в джунглата и оттогава не се знае нищо повече.
Няма коментари:
Публикуване на коментар