Пътуване из Амазония, среща с недокоснато от цивилизацията племе

Екстракт от предаването La Rosa de los Vientos, излъчено на 19 декември, 2011 година

Бруно Карденьоса: Диего Кортихо, бяхме с теб преди няколко седмици и си говорехме по сателитния телефон, защото ти в този момент беше в средата на Амазония.

Диего Кортихо: Бях в Рио Бранко, Западна Бразилия, почти на границата с Перу. Говорихме почти в началото на пътуването и това, което успях да разкажа беше по-малко, но в момента съм тук, за да разкажа пълните си впечатления. Пристигнах миналата седмица и мога да споделя преживяванията си от първа ръка.

Бруно Карденьоса: Лоренсо Фернандес, опиши с няколко думи Диего Кортихо пред слушателите ни, защото ти най-добре го познаваш. Представяли сме го винаги в телефонни разговори, но ти имаш късмета да си пътувал с него, за последно в Тасили, така че можеш да разкажеш повече.

Лоренсо Фернандес: Точно така, заедно бяхме в Тасили, там разглеждахме скалните рисунки.

Бруно Карденьоса: Предполагам, че за това пътуване, за което той ще говори днес ще предизвика доста професионална завист у теб, защото е открил доста неща в него.

Лоренсо Фернандес: Да точно така. Човече, представи си, това са пътуванията, които те привличат страшно – докато напредваш имаш желание да се върнеш, обаче, веднъж върнал се, си с огромното желание пак да отидеш. Та – да, имал съм невероятното предимство да пътувам с Диего няколко пъти, наслаждавахме се много, били сме на места, на които буквално сме били „белите слонове” – т.е. освен нас други туристи няма, и сме виждали неща, които буквално ти се вграждат в мозъка и никога не можеш да забравиш. Диего е доста млад, но с огромен опит в пътуването и изследването, човек, който прави изключително много и носи изключителен интелектуален багаж, въпреки младостта си, и този багаж е невероятна ценност, защото прави неща, които другите не правят, хвърля се в неща, в които не е много препоръчително да се намесваш. Без съмнение винаги с трезв ум и доста добре мебелирана глава J, така да се каже, и винаги търсещ. Аз винаги съм вярвал, че изследването преди всичко е търсене - със скромност и без амбициозното намерение на всяка цена да се потвърди или отхвърли със сигурност каквато и да е хипотеза.

Бруно Карденьоса: В това пътуване, Диего, са се случили и добри, и лоши неща, нали така? Можеш ли да ни разкажеш малко повече за добрите? Това вероятно е едно от доста трудните ти пътувания.

 Диего Кортихо: Да, без съмнение е така. Това пътуване беше в повече от всичко. Благодаря на Лоренсо за хубавите думи, и за това, че ме цени толкова високо. Да, това пътуване беше за мен едно от най-трудните – несъмнено имаше хубави, но имаше и травмиращи преживявания. Все пак си мисля, че балансът клони към позитивното. Беше доста трудно и както каза Лоренсо, този път и аз стигнах до един момент, в който просто исках да се върна, защото стресът и психологическата умора преди всичко ме тласкаха към това толкова желано връщане, но нещата които открихме и преживелиците ни бяха наистина разтърсващи.

Бруно Карденьоса: Инензивни – аз си спомням първият път когато говорихме с теб ти беше в средата на Амазония и търсеше тези геоглифи, които могат да се видят отвисоко, имаше доста такива новини за обекти, които се откриват от сателитни снимки. Тези открития може да се каже, че се правят по вина на интензивната сеч в Амазония и оголването на големи пространства. Та, когато се поосвободи малко гледката на преден план излизат изненадващи неща. Но ти си бил там – ходил си и си докосвал тези геоглифи, които останалите виждаме само от снимки.

Диего Кортихо: Да, темата за геоглифите е само част от всичките впечатления от пътуването. Една част от експедицията, но която може да се посвети цяла програма. Както казваш тези геоглифи, тези рисунки в земята, които започнаха да се виждат от Google Earth, хората започнаха да ги откриват случайно и до момента са около 200. Геоглифи, за които археолозите не знаят, съмняват се, изчакват докато се намерят повече такива и за тях нямат данни, доказателства, нямат нищо, с което да свържат тези археологически обекти. Това, което най-много ме вълнува мен е голямото пространство, на което са разположени. Говорим за цяла една провинция в Бразилия, част от съседната провинция на север и част от северна Боливия. Това са повече от 300 км от север на юг и 200 км изток-запад. И говорим само за нещата, които се виждат отгоре, а какво има отдолу още не се знае.

Лоренсо Фернандес: Диего, ти си бил там – прелетявал си, разговарял си с археолозите, които се занимават и копаят там, опитвайки се да изровят отговор за тези неща, които идват от миналото и се явяват като една огромна въпросителна. Какво мислят те по въпроса? Дали наистина може да се говори за една супер-цивилизация в Амазония, която до момента не е призната от никой?

Диего Кортихо: Археологията и повечето археолози са много  чувствителни по подобни въпроси. Не изказват мнение докато нямат серия от проверени данни. В този случаи, това, което прави въпросното откритие е да отвори вратата за цивилизациите в сърцето на джунглата. Тази зона е абсолютна джунгла, в момента се извършва сеч, но като се придвижиш малко на запад оставаш в девствена джунгла. Това доказва, че преди 2500-3000 години – което е официалното датиране на тези обекти – най-малко 2500-3000 години по тези места е имало някой. Проблемът е, че археолозите не разполагат с много данни. Да, казват – да, някой е живял там, имало е развита цивилизация, още повече, че се знае, че инките са стигнали дотам. Тогава? Вратата е отворена. Сега остава да се отговори на въпроса – кои са те, откъде са дошли, за коя епоха говорим – всичко това досега е неустановено.

Лоренсо Фернандес: И така дали ще се даде някаква валидност на тези открития – например – на ситуации или по-скоро идеи, които досега са възприемани като митове – вече не говоря за Пай Тити /Ел Дорадо/, а говоря за изгубения град Зет, който е търсен от полковник Фосет тъкмо в тази зона. Дали ще се даде се приближи повече до реалността съществуването на т.нар. град Зет?

Диего Кортихо: Ще даде валидност на много неща. Това е една от целите на експедицията, в която участвах и за която ви говоря в момента. Искахме да съберем данни и информация от различни места, за да подкрепим тези теории, за да може да се каже – чуйте, господа, вижте какво има тук, в Бразилия, в северна Боливия, тези открития не могат да се подминат просто така. Разбира се, че е отворена вратата за всичко това – да се проучи какви градове има, вече е доказано, че инките са минали оттук, но кой знае кой е бил тук преди? Всички подобни предположения са добре дошли – защо не и за съществуването на Пай Тити – това са доста силни митове засега, които могат да се окажат действителност. Както добре споменаваш този град Зет, който е търсен от изследователя Фосет остава малко по-на изток. Той се е ръководел от ръкопис, наречен „Ръкописът от 512-та”, от Рио Де Жанейро. Но при всички положения е възможно откриването на  на някой изгубен град, кой знае.

Бруно Карденьоса: Диего Кортихо, нека минем през някои от местата, които си посетил, вече спомена, но разкажи нещо за тази спирка на експедицията.

Диего Кортихо: Добре, Бруно, освен геоглифите на Бразилия, които вече коментирах в провинция Акре отидохме към Перу, което вече беше същността на експедицията. В този случай става дума преминаване през джунглата Мадре де Диос и едно от най-впечатляващите места

Лоренсо Фернандес: Извини ме за момент, Диего, сякаш хората не могат, както междувпрочем се случва с добрите изследователи, хората не могат да си дадат сметка какво означава „минавам от Бразилия в Перу”. А за да се стигне от Бразилия до Перу се минава през един път, който прекосява Амазония. Това не е най-приятния път, който можете да си представите – докато стигнете до Куско, което е на малко над 3000 м надморска височина от джунглата долу.

Диего Кортихо: Може да се каже, че това е дълъг маршрут. Прекосява се за 22 часа по път, който, в интерес на истината, са пооправили наскоро и е доволно приемлив. Състоянието му не е като преди две години и беше доста добро, въпреки дългия маршрут. Та, от Куско навлизаме в джунглата Мадре де Диос и минаваш от 4000 метра в Андите до 600 метра надморска височина. Преминава се през серия от населени места, докато стигнеш бреговете на река Алто Мадре де Диос. Веднъж там, първото място след Пушаро, което посетихме преди това, следвайки археологическата следа на нашето пътуване, стигнахме до една много специална скала, който се нарича – Скалата на Джинки Йори*. Тази скала е по протежението на река Хосе ни Пата, това е скала с множество петроглифи, белези, спирали, които ни говорят за едно магическо място. Какво ни казват местните за него? Че това било място за посветените, тъй като те чувствали особери енергии в скалата и там отбелязвали тези кардинални свои преживявания по някакъв начин се опитвали да се ориентират към своите богове – Апус /свещените планини/. Какво е специалното на тези места – това са едни свещени места, аз винаги съм смятал че древните са имали чувствителност, която ние сме загубили. Винаги магичните места имат няколко характеристики, по които си приличат – говорим за телурични енергии. Въпросните телурични енергии са плод на няколко съвпадения – места с камъни /в повечето случаи гранитни/, също така богати на кристали и близо до течаща вода. Тази течаща вода и скалите са източник на енергии, които древните са намирали – за тях това са били свещени места, места, които са им помагали да влизат в състояния на променено възприятие. Тази скала Джинки Йори беше едно от първите неща, които открихме по време на експедицията. Следващата точка беше Пушаро. Пушаро е на реката Палотоа. Няколко дни отнема отиването дотам и това става с благословията на племето мачигенга. Общността мачигенга и по-конкретно тази, която е близо до реката, живее напълно отделена и бях единствения чужденец който е влязъл там от миналата година... когато отново аз минах оттам.

Бруно Карденьоса: Значи си си направил свой личен рекорд.

Диего Кортихо: Точно така, аз съм единствения чужденец отишъл там преди година. Това го казвам, за да си дадете сметка за доброволната изолация, в която живеят някои общности. Както вече казах, следвайки целите на експедицията стигнахме до река Палотоа и до общността мачигенга и те ни заведоха до Пушаро – на един ден път от тяхното обиталище. И там видяхме една огромна стена. За да добиете представа – движите се нагоре по течението на реката, която беше доста буйна тогава и през цялото време сте обграден от зелени завеси – което е джунглата отстрани. И в един момент тези завеси се превръщат в скала – и оттам насетне почва стената – това е Пушаро. Стена - около 20 метра дълга и 30 висока - цялата изрисувана – със странни символи, които нямат интерпретация. Толкова е трудно да се разшифрова този графичен хаос, че теориите са много. Някои смятат, че това е карта за памет – карта, която древните са нарисували, за да си припомнят къде се намират някои места, а други като изследователя Грегори Дейерменджиан /Gregory Deyermenjian/ смята, че тези символи са свързани с аяуаската и процесът на инициация на шаманите. Встрани от археологическите интерпретации за мен е любопитно какво казват местните. Те говорят за врата. И наистина, ако човек прескочи реката и погледне към стената, тя прилича на врата, една стена отвсякъде обградена със зеленина. Също така те казват, че от другата страна има хора – и го споменават като нещо съвсем нормално – че нощем се чуват звуци от другата страна. Включително ми споделиха, че хора са били „хващани” от стената и отнасяни от другата страна. Мястото е невероятно и човек може да прекара там безброй часове разглеждайки символите по стените и пак няма да ги види всички. Включително има някои моменти от деня, когато слънцето огрява части под определен ъгъл и се виждат нови фигури. И така – това е тъй да се каже началото на експедицията.

Бруно Карденьоса: Боже, ако това е началото, представям си какво още ще ни кажеш.

Диего Кортихо: Ами, да, това е само първата седмица – остават още 4.

Бруно Карденьоса: Диего, не остава много време, но със сигурност ще бъдеш наш следващ гост. Каза, че остават още няколко седмици от експедицията – очертай основните заглавия, нещата, които силно са привлекли вниманието ти.

Диего Кортихо: Бруно, позволи ми да дам на слушателите ти едни координати – да влязат в Google Earth и да ги напишат – ще се изненадат с геофлифите, за които говорихме в началото. 9 градуса, 53' 52" юг, 67 градуса, 25' 25" запад /ето директен линк към мястото - http://maps.google.com/maps?q=-9%C2%BA+53'+52%22+,+-67%C2%BA+25'+25%22&hl=es&ie=UTF8&ll=-9.897437,-67.422683&spn=0.004275,0.004823&sll=9.897778,67.423611&sspn=66.143593,79.013672&vpsrc=6&t=h&z=18 /. Това е геоглифът, който за мен е най-красивият и отчасти най-сложният. Слушателите ще имат шанс да го видят. Освен това зоната е с доста добра резолюция, тъй че се виждат прекрасно.

Бруно Карденьоса: Ето слушателите сега ще имат възможност да го видят, и да знаят, че ти, Диего, си бил там.

Диего Кортихо: Да, точно така, ще го видят, но отгоре, няма как да го видят в цялото му великолепие. Та, продължихме с пътуването, което беше твърде амбициозно – искахме да съберем цялата възможна информация от всички общности наоколо. Продължихме по Мадре де Диос и говорейки с живеещите там бяха доста пълни с общуване седмици. Всеки път срещи с различни общности – вече споменах мачигенга, които са в по-северната страна на Мадре де Диос, джините, или също т.нар. пирос, общността диаманте, също и уачипайрес и най-вече амаракарис, които са в южната част на Мадре де Диос. Те са доста различни. Докато мачигенга са спокойни, с азиатски черти, слаби, високи и доста отворени към външния свят, амаракарис са с тотално противоположна слава – по-враждебни и по-затворени към външни хора. Една от моите амбиции беше свързана с  новините от последната година, в които се казваше за две появявания на племе, което никога не е имало контакт с цивилизацията. Говоря за маскопирос. За тях не се знае нищо. Единствено, че са напълно изолирани, че бродят на север между река Пинкен и река Мадре де Диос, но не се знае нищо повече. Няма фотографии, не се знае колко на брой са, как живеят и като цяло – абсолютно нищо. Имах щастието след много разговори и серия от контакти да стигна до един добър приятел – Шако. Шако е мачигенга, женен е за жена от джин и следователно има щастието да бъде една странна смеска между двете. И това му е позволило да бъде единствения човек да може да види въпросните маскопирос. Той има насаждения в северната част на реката и е имал контакти с племето. И на два пъти това племе е излизало на речния бряг и е контактувало със Шако. Аз имах късметът да бъда с него и да зърна тези абсолютно недокоснати от цивилизацията хора. Имам снимки на това племе и е невероятно усещането, вероятно и за тях, защото сигурно за първи път виждат бял човек. Очевидно това си е сложна ситуация и аз нямах никакъв контакт с тях, още повече като за първи контакт да се видят с един гринго като мен, може да създаде проблеми. Така например, какъвто и да е контакт може да провокира инфекция, към която аз съм резистентен, но те нямат никаква защита и може да е смъртоносен – не само за един или двама, а за цялото племе. Та, можех да наблюдавам въпросните маскопирос от другата страна на реката. Външно приличат на монголци, абсолютно голи, носят едно въже около кръста си и колани на краката и ръцете си. Успях да видя, че една от жените страда от болест – ута и казват по тези места - инфекция на кожата, която се развива много бързо. Имаше деца, жени, видях 13-14 човека. Фенамад е институцията в Перу, която се занимава с това – да се грижи за местните и тя вече започна мерки за защита на мястото, за да не се получава този контакт с племената, заради риска, до който би довел въпросния контакт. Та, ние продължихме пътуването си – продължихме да говорим с общностите там, да следваме техните указания към тези археологически места, които бяхме виждали по сателитни снимки. Заведоха ни до много места – до миньорски зони, към една общност амарикари – доста враждебни и с много проблеми. Те получават пари от миньорите и ситуацията им е отчайваща – живеят без обувки, в колиби от палмови листа, но имат пари и ги харчат за ... алкохол. Това ги прави по-враждебни и изолирани от останалите, а контактът с тях за нас беше рисков и проблемен. Те обаче са източници на доста важна информация за археологически следи по-навътре в джунглата в тази зона на амарикари. В следващата част на пътуването разбрах една трагична новина, която сега ще споделя със слушателите, за да отдадем почит на въпросния човек. Когато стигнахме до една точка, в която имаше радиовръзка разбрах, че Шако, този толкова добър наш приятел, който беше моя комания доста дни, който ми даде толкова информация и благодарение на който успях да видя тези маскопирос, е починал. Не починал, ами бил убит от въпросните маскопирос. Така и не разбрахме точно какво се е случило – новините бяха объркващи. Изглежда е бил с дъщеря си и зет си от другата страна на реката, при насажденията си. Дошла група маскопирос, аз си мисля, че вероятно не е била същата, която аз съм видял, защото изведнъж го простреляли със стрела в сърцето и той си останал на място. Зетът отишъл до селище на джини, малко по-надолу по течението и с местни от нея се върнали и там бил трупа на Шако. Не знаем точно какво е станало. Възможно е да са се чувствали собственици на зоната или пък са искали дъщерята на Шако... кой може да знае как функционира мисленето на въпросните хора – тотално първични, тотално нецивилизовани и затова и непредвидими. Това малко или много беше страхотен удар върху пътуването ни.

Бруно Карденьоса: Боже, колко сложни могат да бъдат понякога обстоятелствата около подобни експедиции. Това са рисковете, които понякога стават реални спътници в подобни пътувания.

* Тази скала е едно от наименованията, които не можах да сравня с други и съм я написала така, както я чувам, има вероятност да не чувам правилно и затова да не излиза резултат от търсенето ми.

Ето и една от снимките на Диего Кортихо на племето: http://actualidad.rt.com/ciencia_y_tecnica/inventos/issue_35631.html

Диего Кортихо също така е активен член на Испанското Географско дружество – тук може да се види негово кратко видео по повод пътуването - http://vimeo.com/35525547.